Хората, които по една или друга причина решават да не полагат обществено полезен труд и вместо това да се прехранват с просия, отдавна са прозрели, че фразата oт хитлерово време "Arbeit macht frei" е бабини трънкини. Така де, щом толкова народ е измрял в нечовешки мъки зад фасадния лозунг на нацистките концентрационни лагери, логично е да възникне съмнение във възвишената природа на труда.
Просията като начин за придобиване на материални блага, алтернативeн на полагането на труд срещу заплащане, не е социален феномен от вчера.
Още древните гърци са разграничавали т.нар. пиниси, или хората с работа, от птохосите - пройдохите, изцяло зависими от пинисите.
В наши дни, колкото и иронично да звучи, просията вече се практикува на професионално ниво и с професионални средства. Ако попиташ някой просяк, застанал пред теб на опашката за дюнер, какво работи, много е вероятно да ти отговори: "Работим, като просим, госпожа".
От мними инвалиди и деца с гуреливи очи, гушнали котета на плочките пред магазин на Dolce & Gabanna, до алкохолици, полуприпаднали в собствената си пикня, и бременни 13-годишни циганки - виждали сме ги всякакви. И сме се чувствали гузни, ако ги отминем, без да им подхвърлим няколко монети, съвсем забравяйки, че всъщност не им помагаме да се отърват от мизерията, а си плащаме един вид индулгенция за изкупуване на "греха", че сме се уредили по-добре в живота от тях.
Но така ли е всъщност? Наистина ли сме по-добре от тях?
Не отричам факта, че много от просещите са изпаднали до това състояние поради ужасно гадно стечение на житейските им обстоятелства. Но погледнато в по-общ план, истината за поголовно ширещата се просия в днешно време е съвсем различна.
Просията е напаст, която все още се толерира в много цивилизовани държави само заради някакви си точки, клаузи и декларации в разните там харти за човешките права. През последните няколко години Швеция, например, се видя в чудо заради прииждащите на орди просяци от България и Румъния.
Според разследващата шведска журналистка Ингрид Калквист много от тях признават, че не са живеели изобщо зле в родните си места.
И цитира един български гастрольор от ромски произход: "Просто се възползваме от възможността. Тук (в Норшьопинг - бел. авт.) мои са пет ъгъла и падат добри пари."
Нищо не помага - въпреки призивите на местната власт, полицията и медиите да не се дават пари на просяците пред моловете и по площадите, защото това само влошава ситуацията. Шведите изръсват джобовете си в канчетата на просещите, най-вече за да докажат на себе си, че са добри хора и че не са по-висша раса или по-умни от тези "бедстващи несретници".
Скандинавците обаче и не подозират, че в съзнанието на циганите този образ е напълно обърнат. Те считат себе си за по-висши и по-умни човеци, докато гаджо (не-циганите) са пропаднали и тъпи.
В Норвегия просията е прекрачила границата на обикновената циганска тарикатщина и желание за облагодетелстване на гърба на "пропадналите и тъпи", но въшливи с пари норвежки граждани.
Тук положението определено е най-тревожно. Всевъзможни незаконни дейности - от проституция до продажба на амфетамини на килограм - се извършват зад паравана на просията. Безобидни на пръв поглед, облечени в катове парцали, предимно румънски роми през деня предлагат безполезни метли от пръчки срещу лепта от 100 крони (20 лв.), а нощем се вихрят като наркодилъри, проститутки и джебчии.
Местните обаче са в абсолютно неведение и продължават да извършват богоугодни дела. Водени от безкрайна, почти овчетъпа наивност, норвежците предлагат на "бедстващите" роми да им помагат в просията, като лично изработват табелките, на които пише "Предлагам традиционни, оплетени на ръка, вълнени чорапи, за да не гладува семейството ми". Стига се до такива безумно щедри предложения като да ги канят в домовете си и да ги черпят в ресторанти.
За разлика от другите скандинавски държави просията в Дания е забранена със закон. Всеки служител в магазин има правото да изрита с шутове просяка, който се въргаля на парче картон пред входа на търговския обект.
В столицата Копенхаген няма къде по улиците да се видят тумби цигани, които пеят "Макарена", акомпанирайки си на дайре. Местните са достатъчно облагодетелствани от социалните помощи и не им се налага да просят. Затова няма да ги срещнете пред някой мол с протегната за милостиня ръка, а удобно полегнали на топло в обществена пералня, с наполовина изпразнена бутилка черно Johnnie (!) до главата.
И понеже наистина да преживяваш с просия по стандартния начин в Дания е невъзможно, на просяците там се налага да бъдат изключително изобретателни и предприемчиви.
Веднъж, например, пред входа на офис на един от датските мобилни оператори ме спря една сравнително прилично изглеждаща жена на средна възраст, която започва да ми обяснява, че социалните й спрели парите този месец и затова не могла да си плати сметката за телефона. Та, ако бъда така добра, да й помогна с колкото мога. Обикновено минавам покрай такива като бърз влак, но в този ден бях във великодушно разположение на духа, затова я изслушах търпеливо, преди да отговоря: "Съжалявам, скъпа, но нямам кеш у себе си. Иначе с голямо удоволствие..."
Обаче тя, изглежда, очакваше подобен отговор, понеже моментално контрира: "Няма проблем. Можеш да ми преведеш пари чрез MobilePay***"
Зяпнах насреща й, понеже се оказах абсолютно неподготвена за такъв развой на събитията. Но тъй като имам дългогодишен опит в отбиването на просяци от всякакъв пол и калибър в България, успях все пак да си събера акъла и да изложа непоклатим аргумент в полза на коравосърдечието си: "Нямам инсталиран MobilePay, сори."
Професионалните просяци из Европа и по света стават все по-изобретателни в желанието си да надцакат будалите, които се трудят. Затова е време и будалите да се усетят, за да престанат да захранват алчната и бездънна паст на машината за просене.
И нищо, че е Коледа! Благотворителността може да има и друго лице.
*** Мобилно приложение за разплащане посредством телефонни номера, което изисква единствено двете страни, между които се извършва транзакцията, да имат регистрирани банкови сметки в системата.
