Как един човек умира на улицата

Вечерта на 20 август, към 21:30 прочетох материал на OffNews, публикуван час и половина по-рано. Текстът гласеше, че на ул. "Цар Иван Асен ІІ" от пет денонощия лежи почти неподвижен, безпомощен чужденец, за когото хора от квартала няколко пъти вече са съобщавали на 112, на Бърза помощ и на полицията, без Бърза помощ да направи каквото и да е по въпроса. Споделих текста на профила си и отидох натам. В 22:00 се видях с няколко приятели при кооперацията "Царевец" на Орлов мост и продължихме нагоре по "Цар Иван Асен ІІ".

На пресечката на "Цар Иван Асен ІІ" и "Светослав Тертер" имаше няколко души от квартала, включително и човекът, подал сигналите както до институциите, така и до медиата, г-н Койчев. На земята до една стена, на матрак лежеше чужденецът, който в никакъв случай не можеше да се изправи и да върви сам. Беше дошла и полицейска кола от Първо РУП. Научихме, че линейка на Бърза помощ е идвала, но е отказала да вземе този човек, защото той няма лични документи и медицинска осигуровка. По ръцете и на левия глезен на човека имаше отвратителни екземи.

Полицаите ни казаха, че могат да го приберат за една вечер в ареста на Първо районно, но след това ще го пуснат и той ще се върне на улицата.

По телефона с всички нас се свързаха приятели, които бяха прочели новината и коментарите към нея. Дадоха ни съвети да се свържем с огранизации като "Каритас". Говорих по телефона с г-н Цветомир Думанов от "Caritas", който обясни, че в момента не е в София, а и организацията не разполага с легла и кола. Той се ангажира да подаде нов сигнал до 112 и Бърза помощ. Междувременно бяха подадени и още няколко сигнала.

Свързах се и с частното НПО "Български съвет за бежанци и мигранти" (БСБМ), откъдето отказаха дори да ме доизслушат, макар че особено настоятелно се опитвах да им обясня, че човекът е зле и че ако не могат да помогнат с кола или подслон, то поне биха могли да ми дадат съвет. Жената, с която разговарях, беше крайно неотстъпчива в това отношение и организацията, която представлява, или е напълно безполезна, или трябва да внимава повече при подбора на служителите си. 

Нещата придобиха доста куриозни, дори комични отенъци. По едно време си дадохме сметка, че никоя болница няма да приеме пациент, за когото няма кой да плати. Бяхме готови да съберем помежду си парите за престоя в болница (държавна, а не частна, все пак никой от нас на място не е особено богат човек). Но пък възникваше въпросът с транспорта - такси нямаше да качи този човек в мизерното му състояние, а държавната линейка вече беше доказала безполезността си.

Най-забавно стана, когато решихме, че без медии, натиск и връзки, типично по български, няма да стане, и почнахме един друг да се питаме кой кого познава и на кого е човек.

В един момент при нас дойде друг чужденец, вероятно британец, живеещ в квартала, който започна да ни предлага контакти на влиятелни личности. Не знам дали това е някакъв вид ирония на мястото, където живеем или за поредното MI наистина работят добри хора.

Ситуацията, разбира се, беше абсурдна. На нормално място дори само хуманните аргументи би трябвало да са достатъчни. 

Самият повод за среднощното приключение, Камал, либийски гражданин от юдейско вероизповедание, 33-годишен, но доста състарен, с пострадал ляв крак и ранени две ръце, по собствени думи изгубил семейство във войната в Либия, за което няма как да знаем дали е вярно, трудноподвижен, но контактен и ползващ слаб френски, лош английски и доста приличен италиански (никакъв български, но пък явно добре [владее] родния си арабски) лежеше или седеше доста спокойно на матрака си до стената и беше напълно способен на разговор.

Имаше временен документ за свободно напускане на бежански лагер и нищо друго.

След няколкото сигнала най-сетне отново дойде линейка. Тя откара Камал до ВМА. Няколко души отидохме с коли дотам и станахме свидетели на това как медицинският преглед обяви пациента за "хирургически здрав", тоест за нямащ право да прекара дори няколко часа в болницата, докато дойде за него имиграционната служба. Повтарям - той не можеше да ходи сам.

След ВМА, линейката го откара към бежанския лагер в кв. "Военна рампа". Преди колата да тръгне натам, трябваше да проведа безсмислено дълъг и досаден телефонен разговор с д-р Паликарски, който се явява шеф на тази медицинско-транспортна служба, който държеше да ми обясни, че линейките нямат основание да разкарват бежанци по лагерите. За щастие, самият екип беше доста отзивчив и се надявам да не бъде наказан за това. Екипът остави Камал пред входа на лагера на ул. "Локомотив" 11. 

Там пък се оказа, че Камал няма право да бъде приет, защото е либиец, а лагерът приемал само сирийци и иракчани. Отново имаше разговор със 112. Бях прехвърлен към Второ РУП, които веднага пратиха патрул. Полицаите разговаряха по телефона с коменданта на лагера и убедиха охраната да пусне Камал да пренощува вътре. Вече беше 1:00 след полунощ на 21 август. Всичко приключи добре. Камал в момента спи на пейка във "фоайето" на главната сграда на бежанския лагер и по-късно ще бъде поет от Държавната агенция за бежанците. 

Впрочем, той се оказа нещастен човек, но доста симпатичен. Няма да се учудя, ако има и добро образование. Желая му по-добро бъдеще, при все че тази нощ беше доста необичайна за мен. Принципно не съм почитател на приема на бежанци в България и Европа, но все пак всеки човек е човек. Никой не бива да лежи на улицата.

За съжаление, случаят има изключително неприятен развой.

Мой личен контакт от Държавната агенция за бежанците потвърди, че тази сутрин охраната на лагера във Военна рампа е изхвърлила Камал от територията си, преди на място да са дошли служители от миграционните служби. Макар че той беше в много лошо състояние и практически не можеше да ходи, все някак се е отдалечил сам и сега е в неизвестност.

Подчертавам - човекът в тежко състояние, когото с помощта на Бърза помощ и на полицията с активиста Христо Николов оставихме в лагера в кв. Военна рампа, е бил изхвърлен оттам от лагерната управа тази сутрин. Миграционните служби не са успели да влязат в контакт с него и този човек е в неизвестност.

Той отговаря на името Камал, твърди, че е либиец и говори италиански и френски. Негови снимки и клипче с външния му вид могат да се намерят в личния профил на Христо Николов. Човекът засега вероятно не може да се е отдалечил много от района на Военна рампа и най-вероятно трябва да бъде потърсен там. 

Спомням си името на един от двамата охранители от снощната смяна - Зафир Зафиров (ако не ме е излъгал за името си, разбира се). Помня и че патрулът от Второ районно се свърза директно с коменданта на лагера, който би трябвало все още да е Пепи Джуренов. 

Припомням, че формално българската държава заделя средства от по над 1000 лв. на месец за всеки бежанец; без да коментирам дали това е редно, е ясно, че повечето бежанци не виждат реално нищо от тези пари дори косвено - като подслон и дрехи. Това далеч не е първи случай на възмутително и безчовечно отношение на лагерната управа точно във Военна рампа към бежанците, за които носи отговорност.

Възможно е Камал да е излъгал за произхода си и да не е либийски, а може би алжирски или тунизийски гражданин (алжирските граждани често лъжливо си приписват друга магребска националност, защото България няма ангажименти към Алжир). При всички случаи, има лагер и за такива като него. За добро или за лошо, щом българската държава все пак се е хванала на хорото и е открила такива лагери, тя е длъжна да си изпълнява задълженията. Което очевидно не се случва. А за неща като "хуманност" и Хипократова клетва дори не ми се говори, те са твърде абстрактни за обикновения безсърдечен българин. 

Няма защо да се учудваме. Българската администрация е бездушна, буквоедна и безполезна дори за собствените си граждани, та какво остава за чужденци без документи. Явно от нас се очаква да свикнем с мисълта, че "не е моя отговорност" и буквата на някакъв бездушен текст, който бездруго не се и спазва, са по-важни от запазването на чийто и да било живот. 

Разбира се, това не може да се остави така. Този човек, какъвто и да е произходът му, има определен законов статут и си има институции, които са длъжни да проявят дължимото внимание към него, без значение на кого това харесва или не. Тук има лични отговорности за поемане заради несвършена работа. 

Не съм привърженик на пълното поемане на отговорност за бежанци от страна на Европа и в частност от България. Но никой не може да бъде оставян така на улицата. Това е безчовечно. И е нарушение на собствените ни закони. Бърза помощ, а още повече полицията и най-вече лагерните управи носят отговорност за стотици такива случаи.

*Заглавието е на редакцията, текстът е сбор от две бележки, публикувани в профила на Манол Глишев във Facebook.