Историческа чалга и патриотизъм

"Петър Богдан има висше образование и директно работи с изворите, докато отец Паисий няма висше образование и историята му е плагиатство от Мавро Орбини и Цезар Барони." - Божидар Димитров

Преди години бях писал за това явление, но според мен поне, няма да е излишно да се върна наново към него. Прекалено много станаха проявите му.

С пренебрежение говорим за чалгата в историята и за нейните изпълнители, но не бива да я отминаваме, защото тя моделира съзнанието на част от младите българи.

"Чалга" в масовото съзнание е явление популярно. То отговаря на най-низките вкусове на публиката. Чалгата в музиката отдавна предизвиква предимно отрицателна обществена реакция. А чалгата в историята? Замълчаваме я. Гледаме я отвисоко. Подиграваме я, но тихомълком. Зер, кой ще иска да си разваля отношенията с колеги.

Популярната история не е чалга. Тя е трудно дело, достойно за уважение. Пишат я професионалисти, пишат я талантливи добронамерени популяризатори. Чалга са материали, които дирят сензация на всяка цена, които представят все още неясни, а в много случаи и неверни предположения във форма, която угажда на масовия вкус, които съзнателно или несъзнателно апелират към и целят да окажат въздействие върху сравнително необразованата част на аудиторията с вкус към историята, към настроената "патриотично" част от читателската и зрителската аудитория, към тези, които отчаяно се нуждаят от познат здрав пристан, към който да закотвят вовеки веков нестабилното си самочувствие.

Казваме, че през последните близо трийсет години заличаваме белите петна в миналото ни. Вярно е, но те са и бум на чалгата в част от историческото писане и говорене. Подчертавам част, подчертавам писане и говорене, не в познанието ни.

Чалгата в историята такава, каквато я виждаме, избуя веднага след 1989 г. Не че преди това я нямаше. По-старите помнят и намерения у нас "циклоп" (а по-скорошния вампир помните ли?), и слуха за намерения златен трон на Симеон. Все пак бе по-ограничена. Действаше държавният контрол, действаха издателските рецензии, цензурата и автоцензурата.

Своеобразна чалга се роди още през зимата на 1989-1990 г.

Разискваха се теми, които преди бяха табу, и затова обществото бе жадно да научи истината - Народният съд, лагерите след Девети, "възродителният процес". Приноси бяха направени дотолкова, доколкото позволяваха разкритите тогава документи.

Сериозни историци, които и преди балансираха на ръба на разрешеното, внимателно опитаха да нахвърлят мазките на една все още неясна картина. Но тогава изникнаха и първите майстори на чалгата. Не от небитието. Някои от тези, които до девети ноември 1989 г. се задавяха от възторг пред историята на комунистическата партия и громяха монархизма, на единадесети се обявиха за културолози или политолози и почнаха да хвърлят гръм и мълнии срещу Народния съд или отрицателите на величеството.

Любопитно е сходството между нашумелите изпълнители на чалга в музиката и в историята.

И в музиката, и в историята и най-некадърните творения могат да видят бял свят. Трябват ти само пари за звукозаписно студио или за печатница и познат в някоя медия.

И в музиката, и в историята чалгата е по-популярна от класиката. Не е за чудене - класиката е трудна, изисква предварителна подготовка, за да я възприемеш.

И в музиката, и в историята чалгата прокарва граница между сериозните и несериозните изпълнители. Изключения не липсват. И в двете сфери изначално сериозни изпълнители са били подмамвани от лесна слава и известност.

И в музиката, и в историята авторът или изпълнителят на чалгата е "наше момче". Умее да се държи свойски с тези, които поради незнание оценяват високо творенията му.

И в музиката, и в историята чалга изпълнителят се приспособява към вкуса на една социална категория, която се появи след 10 ноември - новобогаташите. Понатрупали имане, но чувстващи естетическата си или интелектуална недостатъчност, те са поласкани, че могат да се отъркат, ако използваме израза на Захари Стоянов, о науката или респективно о музиката. Резултатът е, че понякога подпомагат финансово това, което разбират - чалгата - но почти никога класическата музика или история.

И в музиката, и в историята чалга изпълнителят може и да е добре образован, да е бил специалист в определена област, но набляга на популярните шлагери. Ясно му е, че ако изпълнява арията на Виолета от "Травиата", да не говорим за Онегер или Шьонберг, ще има значително по-малобройна публика, отколкото, ако извие трелите на "Имаш ме - нямаш ме".

И в музиката, и в историята чалга изпълнителят съзнателно се насочва към сензацията, търси скандала.

И в музиката, и в историята за собствен вкус на чалга изпълнителя трудно бихме могли да говорим - става и сантименталният романс, става и рокът, става и рапът, дори и регето или ската - важен е успехът сред публиката. Та и при историците - и археологията, и старата история, и Македония, и войните - най-добре тюрлюгювеч от всичко заедно - важното е да се гъделичка националното самочувствие.

И в музиката, и в историята изпълнителите търсят и често намират опора в рамото на политиците. За тях този тип музика и този тип история са магистрала към сърцето на това, което те броят за народ, сиреч електорат.

Чалгата в наши дни е характерна най-вече за историята. Къде е чалгата в математиката, във физиката, в химията?

Инструментариумът и езикът на историята изглеждат разбираеми и лесни на лаика. Той е твърдо убеден в ценностите, получил в школото, и гневно реагира на опитите да му се каже, че историческото познание се развива и много съкровени самовъзвеличаващи ни представи трудно могат да намерят опора в реалността. Колко популярни изложения сте видели на сложни химически реакции. Но пък е лесно да разбереш и повярваш, че българите винаги са били център на световната цивилизация.

Бясното развитие на масмедиите осигурява чалгата с подходяща, добре наторена почва, на която израстват сдъвкани несложни идеи. Професионалният историк създава теориите си дълго и бавно - съмнява се в тях. Проверява ги. Съпоставя ги. Отхвърля ги.

Не може да бъде и не е равностоен на бълващия фантастични предположения чалга историк. Порочен кръг - слабо подготвени журналисти се ориентират към майсторите на чалгата, защото те им представят историята, каквато те я искат, и във формата, която могат да възприемат. В съзнанието на редица хора, които вярват на медиите, чалга историци раздават оценки и присъди.

Патриоти ли са чалга историците? Според мен несъмнено. Лошото е, че често отказват на другите правото да бъдат патриоти.

И какво е да си патриот и да си непатриот.

Патриотите славят България на три морета, България на Иван Асен II - непатриотите не скриват неприятния факт, че само няколко години след битката при Клокотница България е само сянка от предишното могъщество.

Патриотите изтъкват, че сме дали "на вси славяне книга да четат" - непатриотите срамежливо намекват, че и поляци, и чехи, и хървати, и словенци, и словаци по разни причини не са приели кирилицата, което съвсем не им пречи да са "славяне".

Патриотите тръбят не само че Кирил и Методий били българи, но и едва ли не търсят родата им по кръвна и съребрена линия в Първото българско царство - непатриотите с неудобство казват, че това едва ли има някакво особено значение. Важното е, че България като държава не само подхваща делото им, но го разпространява далеч на север, на запад и на изток. Без нея то щеше да умре.

За много от патриотите България е на българите. Кристално чисти, неомърсени от чужда кръв - непатриотите знаят, че няма кристално чисти народи в Европа. Най-малко на Балканите.

За патриотите другите, живеещи сред нас, са едва ли не натрапници. Дошли са късно. Като завоеватели понякога. Чуждо тяло са - непатриотите посочват, че и българите, и славяните са дошли като завоеватели. А някои от тези, които патриотите гледат с подозрение, са живели по земите ни и преди тях.

За патриотите най-вече "другите" са виновни за хала ни. Ту руснаците, ту американците, ту сърбите, ту гърците, ту турците, винаги евреите. Световна антибългарска конспирация сиреч - непатриотите се учат от примера на Левски и се замислят върху собствените ни кривици.

Патриотите демонстрации правят в деня на Ньойския мирен договор. Против лошите "други", осакатили отечеството ни - непатриотите припомнят, че и ние с погрешните решения на политиците сме виновни за хала си.

Патриотите хвърлят огън и жупел върху съседите ни, които с политиката си в Западните покрайнини ги обезлюдили откъм българи - непатриотите подсещат, че ако се взрем в статистиката, ще видим, че и отсам границата сме се обезлюдили не по-малко.

Патриотите не забравят да се позоват на спасяването на българските евреи - непатриотите се гордеят не по-малко от тях с това високохуманно дело. Но искат и да се покаем за съдбата на евреите от Беломорска Тракия и Македония.

Патриотите разглеждат всичко, което казват, а най-паче миналото ни, като своего рода "свещена крава". Смърт за този, който й посегне - непатриотите предпочитат да мислим. Да не се вторачваме в миналото си като исихаст върху пъпа си. Да съпоставяме. Да грешим в преценките си, но да не се отчайваме.

Патриотите проповядват монолитно единство - непатриотите вярват в инакомислието. По-лесно е да се изокаш, не да помислиш трезво. Но защо тези, които не са съгласни, трябва да мълчат като ослицата на Валаам, а като проговорят - да ги гледат с недоумението на нейния стопанин.

Ще ми се да вярвам, че и патриотите, и непатриотите не искат да загасне светликът на българското, светликът на паметта ни.

Само че как да го раздухваме. Къде е мярката? Щото, ако духнеш прекалено силно, ще потрепне, ще потрепне и ще ни обхване здрач.

* Текстът на проф. Иван Илчев е публикуван във в. "Сега"