Този текст беше изпратен на редакционния ни имейл от наша читателка, която е и педагог. Поводът да ни го изпрати е наближаващото външно оценяване след седми и дванадесети клас като матурата по български език и литература след 7-ми клас ще се проведе на 17 юни. Заглавието е на Webcafe.bg
***
С наближаването на националното външно оценяване нараства напрежението у родителите, паниката у учениците и тревожните предчувствия у учителите.
По традиция най-потърпевши са седмокласниците.
На тях им се обяснява, че им предстои преломен момент в живота, че от успеха и избора им зависи бъдещето им. Децата са шашардисани и стреснати, гризат химикалките, решават тестове, пишат тези и преразкази. И всичко това се случва с една обреченост, молитвеност и неизбежност, сякаш идва краят на света.
Милите, доскоро игриви козленца, ще са отново „жертвеният агнец" на образователната ни система.
Големият тормоз за децата е трансформиращият преразказ, който започва да се усвоява още от пети клас. Надеждата е за три години децата да се научат да пресъздават със свои думи случки, събития, герои, пейзажи; да се почувстват свободни и уверени в изказа си.
Така утре като им се наложи да говорят в офиса, да разкажат филм или да се обясняват в любов, да не хънкат и да мънкат, а думите им да са разбираеми, отчетливи, ясни и смислени.
Тази благородна цел трудно се постига. Всеки учител си държи на своето и смята, че само той е прав и е най-големият експерт в областта на предаването на чужди мисли. Министерството на образованието е изработило и разпространило критерии за оценка на трансформиращ преразказ, които са изчерпателни и разбираеми, но прилагането им е болезнено субективно.
От едно полезно предписание, тези инструкции се превръщат в „ябълка на раздора", защото много учители повтарят: „Щом го казвам аз, значи е така!".
И тук се появяват две полюсно противоположни гледни точки, които са белег на закостенялото мислене на преподавателите. Още от времето, когато са обяснявали как се пише отговор на литературен въпрос, те не са мръднали напред в професионалното си развитие.
Достигнали са една могилка, на която са се разположили.
Виждат малко от простора, но недостатъчно, а докато веят байрачето на съмнителните си педагогически успехи, нанасят сериозни травми и обърквания в детските души.
Дългогодишната ми практика на учител ме е сблъсквала с взаимно изключващи се твърдения, които приличат на заяждане с ученика и издевателство над неукрепналото перо на седмокласника.
Често в края на преразказа виждам забележка: „Придържай се към текста, служи си с думите на автора!"
Или: „Мисли самостоятелно, изграждай богат текст само със свои думи!"
Кое от двете да спазва детето!? Ако единия път написаното звучи "сухо", получава порицание, но ако го напише творчески, му се карат, че си е позволил да е прекомерно свободен.
В този дух на размисли искам да споделя, че много зор видяхме с едно дете, докато се уточним дали Моканина от разказа „По жицата" „брани, варди, пази, предпазва, защитава, отъмва, отърва...Гунчо", за да угодим на учителя - хем да се придържаме към текста, хем да е с наши думи, хем да й хареса, хем пък да не мисли, че сме се престарали.
Националното външно оценяване ще се проведе скоро и няма никакво време за удовлетворяване на болни учителски амбиции, за мачкане на деца и всяване на ужас от трансформиращия преразказ.
Националното външно оценяване е просто един изпит. А трансформиращият преразказ е просто разказ от името на герой или неутрален разказвач.
Стана ли Ви по-леко? Детето Ви знае повече, отколкото мисли учителят, отколкото мислите Вие...
Оставете го да диша, то ще се справи...
Аз да питам защо трябва децата да се учат да пишат само и единствено трансформиращ преразказ? На практика това означава да се научат да предават чужди мисли и думи. Не пишат своите, което би било стимулирано, ако им се дава за задача да пишат съчинения. После се чудим защо не можели да съставят текст. Ами няма да могат, защото никой не ги кара да говорят, да отговарят на въпроси и да разсъждават, да разказват, да се опитат да стигнат логически сами до нещо. И това е така, защото правят тестове с дадени опции за отговор, между които да избират и трябва просто да заградят някаква буквичка. Понякога, даже доста често, е чиста стрелба в тъмното. После, не се правят никакви поправки на тестовете, за да видят защо са сбъркали и как да не бъркат пак. Education is not the learning of facts, it’s rather the training of the mind to think. - Albert Einstein
В зрелостната матура абитуриентите трябва да пишат и есе. Но не е задължително. Май само тези, които ще кандидатстват в университет го направят. Темата тук е за литературата и граматиката, но бих искала да споделя как постъпваше учителката ни по математика когато бях в математическата гимназия. Строгата Пенка Свиларова, едно от "страшилищата" на МГто, (редом с Йонка Узунова и Христо Петков ), нито веднъж докато сме решавали задачи отпред на дъската или на място в тетрадките си, не прояви елементаризъм и "вторачване в пъпа си" и да иска решение като "нейното". Напротив - искрено се забавляваше да ни наблюдава и харесваше както кратките, така и безкрайно дългите решения, стига да бяха верни. Който е учил в МГ знае, че часовете по математика бяха много. В 11ти клас бяха по 2 часа всеки ден. Изключително приятно, свободно, интригуващо и развиващо. 90 минути, в които си решавахме поред всичките задачи от сборника, разговаряхме помежду си, а Пенка Свиларова обикаляше между чиновете и надничаше в тетрадките.