Нямам носталгия по отминали времена или по героите им, живял съм малко в социализма, слава Богу, но от време навреме се срещам с човек, роден, отраснал и живял по времето на т.нар. "социализъм". Човек, който през призмата на времето си дава сметка и за минусите на системата, и за неминуемите й плюсове. А аз вчера разбрах, че понякога старата школа е добра школа. Ето и историята: излизам от дома, имам работа, но ми става студено, не ми се чака транспорт, виждам спряло такси и се качвам.
Шофьорът е възрастен господин с побелели коса и брада.
Казвам дестинацията, слагам колана и потегляме. Мълчим. След стотина метра негов колега, друг таксиметров шофьор ни отнема предимството, само и само за да спре близо до тротоар и да качи клиент. Аз си мълча, не ми се коментират "бакшишки" изцепки, но проговаря шофьорът ми. Произнася една фраза и аз ококорих очи. "Този мой колега е срам за професията". И започна да разказва. Разказът му се лее леко, личи си, че обича това, което прави:
"Шофьор на такси съм, само това работя, никога нищо друго, още от далечната 1978 година. Вече почти цели четирийсет години. По това време в София имаше само една таксиметрова компания. Държавна.
И никак не беше лесно да започна работа като такъв, никак.
Законът изискваше да притежавам следните умения - професионална шофьорска книжка, не любителска. Да имам три години стаж като шофьор на камион, реална работа, а не на хартия. Да зная поне един западен език.
Аз владея френски на отлично ниво, писмено и говоримо. Да зная телефоните и точните адреси на всички по-големи болници. Да зная телефоните и точните адреси на всички театри в София. Държах и устен изпит. Падна ми се да създам един основен маршрут от Студентски град до Централна гара, както и един алтернативен. Като нямах право алтернативният маршрут да дублира улици и булеварди на основния. Можеше да ги пресича само, но не да ги ползва".
Шофьорът говореше, а в главата ми незнайно откъде зазвучаха тези думи от една песничка: "Ако до всяко добро същество застане поне още едно, тогава, ех, тогава предвиждам такъв живот, че само си викам: дано!". Стигнахме до крайната точка на пътуването ми, платих, оставих бакшиш, благодарих, слязох.
Наясно съм с всички рискове, които крие тази професия.
Давам си сметка, че шофьорите на таксита са изложени на много и разнообразни рискове, свързани с практикуването на професията си. Физическите рискове, породени от вибрациите на автомобила, продължителната работа в седнало положение, която често води до мускулно-скелетни увреждания. Изложени са и на химични и биологични рискове, попадат под въздействието на отработени газове, съдържащи органични и неорганични съединения, вдишват прах, аерозоли. Подложени са на риск от физическо насилие.
Те работят сами и нощем, имат в себе си пари в брой, клиентите им може да са пияни или дрогирани.
Изложени са и на стрес заради монотонната работа, висок риск от умора, безсъние. Давам си сметка и за факта, че за да бъдат наричани от обществото с презрителното прозвище "бакшиши", вината не е единствено на клиента. На всеки от нас му се е случвало да му бъде отказан превоз на късо разстояние, всички сме влизали в таксита, които вонят на тютюнев дим, а шофьорите не са виждали баня от седмица.
Всички сме лъгани със сметки, всички се нервираме на факта, че понякога шофьорът умишлено намалява скоростта, за да светне червената светлина на светофара. И без да съзнаваме ясно, ние се превръщаме в противникови лагери. Клиенти срещу шофьори.
А истината е, че взаимно сме си от полза. Те предлагат услуга, ние я ползваме.
Лично аз бих плащал повече и бих оставял повече бакшиш, ако услугата се подобри и ако не попадам на шофьори, които ме занимават със себе си, с виждането си за света, говорят ми фамилиарно, периодично нямат дребни пари, закръгляват сметката в своя полза и не ми отказват, както една дама направи, да ме закарат от една болница до друга, правейки се, че не знае къде е. Видях как един възрастен мъж мисли, че професията му има чест, и я брани с поведението си. Дано и други последват примера му.
