Префърцунено ще бъде да кажа, че младостта ми мина по площадите. Но и няма да е абсолютна лъжа. Пазя си един конкретен чифт обувки, който съм скъсала точно от ходене по протести. Дълбоко вярвам в протестирането като форма на гражданско и общностно участие.
И все пак дори и аз се улавям, при това все по-често, да си казвам "Ох, пак ли, бе?!", когато видя капсулирана малка група хора да вика истерично за нещо.
Това е така, защото с времето протестите у нас станаха безброй, но за сметка на това малки, капсулирани и маргинални. А с малки, капсулирани и маргинални протести не се постига нищо. Освен да се преброим и да валидираме взаимно личната си представа за правота.
Мразя думата "трябва", но успешният протест трябва да обединява.
Първоизточниците на уж различни в естеството си проблеми като например войната по пътищата, ниските възнаграждения в здравния сектор, неефективната съдебна система или поголовната сеч и безобразното строителство са едни и същи.
И именно затова организаторите на протести следва да търсят мостове и общи ценности помежду си, вместо всеки да си пее своята песен поединично.
Животите, които живеем, не са успоредни. Не съществуват независимо един от друг и ако нещо може да ги подобри, то е солидарността. Особено когато не я срещаме институционално.
Един протест от десет хиляди души е по-ефективен от десет протеста с по хиляда, още повече пък от сто с по стотина.
С кого обаче е хигиенично човек да се обедини, за да протестира? И нужно ли е някой да мисли на 100% точно като теб, за да застанете рамо до рамо? В един идеален свят - може би да. Ако обаче живеехме в идеалния свят, там нямаше да има нужда от протести.
Когато ножът е опрял до кокал, можеш и дори е редно да се научиш да протестираш с опонента си и да го подкрепяш при нужда. Стига само да имате консенсус по темата, че опозицията ви следва да се случва по демократичен начин.
Иначе ляв човек може да протестира с десния. Бизнесмен и безработен човек могат да протестират заедно. Както и консервативен човек може да застане до либерала и в това няма нищо нередно или лошо. Както и по-умерен - до по-радикалния.
После, когато си разрешим проблемите, за които сме се събрали, можем да седнем на по бира и да спорим за философия и детайли.
Очакването да сме еднакви, всички да мислим и повтаряме едно и също под строй се нарича диктатура. Срещу нея се протестира, в името ѝ - не.
Но ще ви кажа и какво не може. Чист човек не следва да застава до омърсен или корумпиран. Нито идеалист до опортюниста. Нито свободен човек до такъв с авторитарни и тоталитарни фантазии.
Такива компромиси са опорочавали не един протест. С времето обикновено се израждат до така нареченото "яхване на протеста", което понякога се определя неправилно като политизиране. Казвам неправилно, защото протестът като дейност е изначално политически в сърцевината си.
За предпочитане е обаче да не става партиен. Това не са синоними. Дори и подкрепен от партии, протестът не трябва да бъде узурпиран от тях.
••• Темата за протестите намира място и в "Мило гневниче" на Драго Симеонов. Четете тук:
И още нещо, може би най-важното - не трябва да бъде изключващ в реториката си. Не наричаш сънародниците си "ганя" или "умнокрасивитет" с очакване да те чуят, да те разберат, че и да застанат на твоя страна. Защо, по дяволите, биха го направили?
Не използваш разединяващи понятия с историческа и емоционална натовареност. Едно и също нещо може да се формулира по различни начини.
Например: не крещиш "смърт на капитализма" пред маса от хора, които го разбират като противовес на тоталитарното минало. Говориш им за "властови структури" и "икономически зависимости", така че да могат да припознаят своите проблеми в думите ти.
Не се изразяваш елитарно. Не повтаряш безброй пъти едно и също, ако виждаш, че то не среща достатъчен отклик. Ако съществува масово неразбиране по дадена тема - например защо е нужна съдебна реформа - или търсиш начин да обясниш по-добре, или сменяш наратива.
Всеки човек би потърсил правата си, ако ги усети болезнено засегнати. И може би най-голямото предизвикателство е да му обясниш как проблематиката на един протест го засяга лично.
Колкото и цинично да прозвучи, обикновено най-краткият път към градивния гняв на човека минава през джоба. Разбира се, не с хонорар и кебапчета за участие, а с резонно и максимално просто обяснение как случващото се го държи беден, потиснат, ограбен, експлоатиран и безперспективен.
И как ще се промени това.
Чисто логистичните особености на протестите също не са за пренебрегване. На първо място доброто озвучаване, което гарантира ангажираността и съпричастността на участващите в протеста, както и достигането на посланията му до случайно преминаващи. Който плаща, може и да не поръчва музиката, но който не поръчва музиката на протеста си, си плаща прескъпо за това.
Ако имаш претенции да организираш протести, следва да си осигуриш максимално качествено оборудване и да го имаш в резерв, преди да ти е потрябвало. Чакаш ли да ти потрябва, няма да имаш време да се организираш.
Нужно е да пускаш на хората надъхваща и релевантна музика, като част от нея да е на български език - никой, особено от по-старите поколения, не е длъжен да владее английски, а българските групи от края на 80-те години например са създали достатъчно творчество, което, за съжаление, да е все така относимо към съвремието ни.
Подходящата протестна музика звучи гневно и овластяващо, ако ще и да е "Smells like teen spirit".
За предпочитане е речите да се събират в един час. Да се адресират конкретни проблеми с максимално прости изречения.
Да се сочат конкретните отговорни лица и институции за даден проблем. Да се предлагат решения. Да се сподели някоя лична история, която да предизвиква емоция, без обаче сценарият да се превръща в безкрайно индивидуално жалване пред арменския поп.
Да се подберат оратори, които не си мрънкат под носа, умеят да правят логически паузи и не се отличават с назидателна даскалска интонация в стил "кой ще ни даде парииии".
Желателно е и организаторите да осигурят за желаещите участници разнообразни плакати и средства за вдигане на шум. Ако се предвижда и шествие, добре е то да се движи относително бавно и да спира за съдържателни паузи с речи или действия - това създава усещане за по-голям мащаб, дори и да е илюзорно.
И най-вече: ако повториш неколкократно посочените действия и резултат няма, не продължаваш с разходките. И не казваш, че "всеки ден ще е така до победата". Знаеш, че няма да е всеки ден така - хората ще се уморят и ще се приберат по къщите.
Ще остане една шепа народ и ще започне да предизвиква предимно печална ирония. А така наречената победа се превръща във все по-далечна утопия.
За добро или за зло, ефективният протест трябва да пречи. По възможност не на сънародниците си, от които чакаш солидарност, а на институциите, които са дали поводите за протестиране.
Затова е добре да не се случва в извънработно време с по сайдер в ръка около затворени сгради. Желателно е лицата, от които зависи изпълнението на исканията и каузите ти, да те гледат с тревога от прозореца на обграденото си с протестиращи работно място, а не с ехидна усмивка по телевизията, докато вечерят.
Радикалността често се ползва с отрицателна конотация, защото се състои в хвърляне на боя, яйца, домати и грозни думи.
Ефективната радикалност се състои в друго - да отделиш от времето (при нужда и работното) и от усилията си, да застанеш заедно с хиляди хора точно в епицентъра на събитията, които те засягат, да кажеш на хората, от които зависи развоят им, че няма да мръднеш оттам, докато не те чуят и поне не отворят пространство за преговори.
И да си спазиш обещанието.
