Да си недоволен не е непременно лошо качество. Недоволството обикновено е причина да търсиш по-доброто и да се стремиш да развиваш това, което имаш. Затова и в основата си недоволството следва да бъде градивно и смислено.
При едно условие обаче - да не е принципно недоволство, недоволство на всяка цена. Такова, каквото за нас, българите, е неизменна част от националния ни характер.
Повод да се убедя за кой ли път в огнената българска способност да се критикува на едро ми даде една бързо разпространяваща се снимка на дървено мускалче с розово масло до малко пликче от амбалажна хартия с логото на българското европредседателство.
Сувенирът, изглеждащ досущ като разпространяваните по време на соца традиционни български дървени пирографирани шишенца с масло от роза Дамасцена вътре, се разпространявал като корпоративен дар из работещите в европейските институции в Брюксел.
И не, че някой от сдобилите се с него чужденци се е почувствал естетически обиден от вида му - напротив, както разбирам, малкият подарък им е доставил радост. У нас обаче сувенирът се прие като поредна издънка в културата ни на подаряване, като лош вкус, дори като чиста байганьовска простотия.
Нямам намерение да осъждам ничие естетическо чувство и в този смисъл не пиша тези редове, за да убеждавам нехаресващите въпросния сувенир тутакси да започнат да го харесват.
Ще ми се обаче да внеса някои пояснения от гледна точка на установените от бизнес етикета и дипломатическия протокол правила при правенето на подобни подаръци.
Може би така ще стане ясно, че когато става дума за размяна на сувенири и дарове на държавно ниво, има определени изисквания, които трябва да бъдат спазени, за да се поддържа добрият тон на взаимоотношения и подаръкът да не бъде приет като отбиване на номер, проява на твърде спорен вкус или дори подкуп.
Основната стойност на един подарък, какъвто и да е той, е емоционална. Когато приемаме нечие добро отношение към нас във вид на дар, ние оценяваме не толкова самия него, колкото усилията той да бъде направен.
Преди години нашата държавна администрация например успя да направи един от най-добрите подаръци в съвременната история на международните отношения. По онова време на посещение у нас беше тогавашният президент на Бразилия Дилма Русеф (по-късно станала скандално известна заради участие в корупционни схеми), за която е известно, че има български корени.
В знак на гостоприемство и приятелство като подарък тя получи от България красиво опакована пръст, взета от селската къща на нейната българска баба.
Разбира се, че като българка имам достатъчно силно развито чувство за цинизъм и благодарение на него не ми е трудно да си представя, че въпросната пръст може и да е копната с лъжица под някое борче в двора на Министерски съвет.
Нека обаче бъдем добронамерени и си представим идеалния вариант, в който този подарък е създаван.
За да се сдобие с него, някой е проучил добре кое е селото, от което произхожда родът на госпожа Русеф. Разбрал е точно кое е мястото на родната къща на фамилията. Качил се е в автомобил, пропътувал е километри и е отделил време, за да стигне до там и физически да напълни плика с няколко шепи от тази специална земя. В края на краищата самият дар не е скъп, но за него са положени конкретни, много специални усилия. Това не е поредната картина с копривщенски къщи, дървен макет на черешовото топче или някоя прахосъбиралка във вид на мома, момък, солница или пепелник за отбиване на номера.
Това е подарък, който докосва емоционалната памет на този, за когото е предназначен, защото касае единствено и само неговата лична история.
Когато се подготвят подаръци за толкова много и различни хора, обединени в случая само от това, че работят за европейските институции, няма как да се стъпи на личната емоционалност и история на всеки от тях. В такъв случай се разчита на историята и емоционалността на държавата, които подаръкът символизира. Точно затова се препоръчва този подарък да е оригинален, местен и свързан с нещо много типично за страната и нейната история, икономика и изкуство. Ч
естно казано, лично аз не мога да се сетя за нещо по-добро от розовото масло, с което така или иначе сме известни по света. Какво друго да е?! Калпак и пафти? Лютеница и кори за баница? Или може би юшче ракия и български чадър?
Розовото масло е много типичен и скъп български продукт.
У нас то се дестилира от векове, а продукциите на розоварните са продадени с по пет години напред на световни козметични компании и луксозни брандове за парфюми. Цената му се променя всяка година според добива, но истината е, че обичайно килограм истинско розово масло се дестилира от три до пет тона розов цвят (в зависимост от самата роза) и се продава между 10 000 и 15 000 евро.
Наред с някои други екстракти и олиа (например от жасмин или иланг-иланг) българското розово масло е сред най-луксозните съставки в парфюмните формули и присъствието му определено вдига и цената на аромата. В този смисъл мускалчето розово олио далеч не е подарък, от който да се срамуваш - тъкмо напротив, тъй като това е малка и изискана доза лукс.
Ако острите реплики по повод този сувенир, представящ ни в Европа, са по повод дървеното мускалче, също имам какво да възразя. Съгласна съм, че ние като българи леко се обриваме, когато видим пирографираните елементи върху дървеното цилиндърче с обла като купол на руска църква капачка.
Върху спомените ни тегне онзи тежък социалистически кич, който произвеждаше в несвяст подобни български туристически спомени и ги лансираше по черноморските сергии.
Истината обаче е, че дървеното мускалче е най-доброто място за съхранение на розовото олио (вътре има стъклена малка епруветка с капачка като на парфюмните мостри), защото пази от счупване, пряк достъп на светлина и евентуално разливане.
Някога търговците са носели подобни мускали, в които са съхранявали от маслото за проба при договаряне на продажбите. Съдовете за експорт вече са други. Наричат се конкуми, от медна ламарина са и се калайдисват отвътре и отвън. Когато се търгува и изнася, маслото се налива в конкуми от по 20 грама до 5 килограма, а за съхранение се използват такива от 5 до 120 килограма.
За пътуването се опаковат в мек филцов плат и се складират в дървени каси. Да, върху онези дървени мускалчета не е имало пирографирана роза, каквато има върху тези за еврослужителите, но пък е ясно, че всеки сувенир в някаква степен навлиза в кича, дори и само, за да обозначи откъде идва и какво представлява.
Така че чак такава драма с въпросните дървени мускалчета е преиграна.
Още повече, че нито в един от коментарите не разбрах какво всъщност би било подходящо да се подарява, според добрия български естетически вкус на коментиращите.
Та нищо му няма ни на мускалчето, ни на розовото масло. Подаръкът е съобразен с основните правила при правене на корпоративни или малки държавни дарове - съдържа нещо оригинално, зад него стои конкретна държавна история и поминък, и на всичкото отгоре той може и практически да се ползва.
Само у нас ароматите с роза се подценяват и не се харесват - за света точно те са особено предпочитани и желани. А що се отнася до обществената реакция пак да се самообявим за простаци, заради този европодарък, приемам я като проява на изначално ниското ни самочувствие. Ще спомена само, че в края на 70-те тогавашният президент на Франция Валери Жискар д'Естен подарява на участниците в една международна конференция... пластмасови запалки с гравиран личния си подпис на тях.
Ето от такъв подарък наистина има защо да те е срам.
