Ден мрачен, хладен, есенен и някак зимен. Този следобед се прибирах вкъщи и когато трескаво ровех из огромната си чанта за неогромните си ключове, погледнах нагоре и видях един самолет. Обикновено не би ме впечатлил, но в тези размирни и напрегнати, тъжни дни нямаше как да не се замисля защо самолетът не е опция за екскурзия/почивка и после път към дома.
Моите родители наскоро ми казаха, че когато те са били студенти, положението е било подобно. Пълни улици. Недоволни младежи. Незаинтересовани политици.
Днес, когато аз съм студентка, ситуацията е сходна. А когато моето дете отиде в университет? Пак ли ще е същото? И как да му кажа, че трябва да остане тук, че ще има цветно бъдеще, че ще може да се реализира и че неговото дете също няма да скандира на до болка познатите площади?
И ми е тъжно и болно, защото всички познаваме поне по един човек, недоволен от статуквото, недоволен от държавата, който вечно се оплаква, но колкото и отчаян да е, не предприема никакви действия. Доскоро и студентите бяха в това число.
Твърдеше се, че чрез Facebook няма да направят революция, че трябва да се действа. Е... дойде и този момент. На това как се отговаря? "Като не сте доволни - емигрирайте"!
Протестите имаха своите силни моменти, своите звездни мигове, заглъхваха, отново се съживяваха... но показаха, че има едни недоволни млади хора в България. Настъпва триумфалният момент, в който всички, дори и недоволните възрастни дами в градския транспорт, които винаги обвиняват младите за всичко, ще разберат, че на нашите студенти им пука. Нашите студенти искат гласовете им да бъдат чути.
Вероятно техният начин е една идея по-креативен от площадните страсти. Докато мислех за протестите в последната година, си дадох сметка, че управляващите не се впечатляват особено кой скача по площадите, кой студува, кой и за какво се бори.
Оставаме неразбрани, нечути. Наричат ни "платени" и "агресори".
Като ученичка не разбирах двойките за стимул. Полагам усилия. Получавам слаб. Полагам още усилия, "стимулират" ме с познатата двойка. Накрая вдигам ръце и си казвам, че дали ще уча или не - резултатът ще бъде един и същ.
И младите хора един по един ще започнат да вдигат ръце. Ще нарекат борбата си "кауза пердута" и ще се отправят към летището. Не за почивка по празниците. Ето това е най- голямата болка. Най-тъжното. Мисълта, която изпразва погледите.
Положителни и отрицателни страни в протестите има, недомислени и неосъзнати неща - също, но по-важно е, че хората започват да се държат за ръце. Има смисъл, защото статуквото може да се пропука, защото не всичко в тази държава е чалга и кебапчета. Защото има едни хора, чиито сърца бият в един ритъм, чиито идеи започват да се обединяват в името на нещо по-добро и по-полезно за всички ни.
Нека имаме търпение да изчакаме, недоволството ни ще еволюира. И настъпи ли този ден, светът ще бъде наш. Нека повярваме.
Искам самолетът да бъде просто опция за мен. Не искам да се чувствам загубена в България. Не искам да се чувствам "будала", че оставам. Нека има вариант Б. Светла и нова България. Нека задържим мечтателите тук.
Оставка!
