Няма наболял обществен феномен, който да претендира за легитимност, ако не е минал през тревожните мозъци на поне един чифт водещи на сутрешен блок. Неволята клетнишка не е неволя, нравственият смут е малоценен, ако не е поставен на масата в ранобудните студиа.
А има ли по-голямо безобразие от оскърблението над художествените възприятия на клета майка България? Точно така, няма.
Затова двете най-големи национални телевизии, напипали неравния пулс на социума, адресираха страданието му - последния игрален филм за Апостола на Свободата, "Дякон Левски".
Водещи разпита в студиото на "всички гледни точки" са Биляна Гавазова и Антон Хекимян, които не спираха да търсят обяснения на следните актуални въпроси:
Трябва ли да псува Апостолът? И то на майка (била тя и поробителска)? И то от Големия Екран?
В студиото присъства жертва на издевателството - зрител на предпремиерата (по съвместителство - сценарист), изгубил всичко детско в себе си след сблъсъка с нешлайфания "Дякон Левски" и пръв разобличил нахалството на режисьора да сложи ругатня в устата на Светиня му.
Присъства и съучастникът в снимачния процес - актьорът Николай Сотиров, който призовава да не се светотатства на помена на "българския Христос" (Н.С.: "Гол, бос, без сън, без покой. За какво говорим? Едно към едно!") и сравнява качествата на "Дякон Левски" с по-скромните кинематографичните опити на Скорсезе и Кончаловски.
За вещо лице е избран историк от БАН, познавач на темата Левски и "на много други теми", който развива полемика дали младият Кунчев (еквивалентът на Нелсън Мандела, по негово определение) е имал цивилни отношения с жени ("Историята мълчи").
Не се минава и без компетентното мнение на "прапраплеменницата" на Апостола, която проплаква с покруса, че не е видяла онзи Левски, който "би я увлякъл".
В последно действие, обаче, по телефона се включва главният заподозрян - режисьорът Максим Генчев ("Ооо, Пепи"), който е вградил сянката си в лентата, отделяйки не една, не две, а три усилни паметни години на снимачния процес.
И става страшно.
Кратък откъс от очната ставка между Твореца и Зрителя:
Максим Генчев: Ще ви посъветвам пак да гледате филма.
Зрителят: О, не мога повече, моля ви...
Максим Генчев: Ще гледате, ще гледатеее! Няма да се огъвате там! Ти какъв си на Левски, а? Дреме ми, че не са ми харесали филма! Народът го гледа и го харесва, всичко е шест. А племенницата да взима хапчета. Къде беше тя три години, когато аз правих филм?!!!!
("Народе????")
За 25 минути ефирно време стават ясни няколко важни обстоятелства:
1) трима от шестимата участници в разговора, в това число водещите, не са гледали филма "Дякон Левски",
2) съществува повече от една прапраплеменница на Апостола,
3) всеки има право да направи тъп филм, стига да не над 3 часа и половина.
Както обобщават в сайта си домакините (с известно съжаление за пропуснатия потенциал): разговорът се оказва "спор за кино, който прерасна в обикновен скандал".
Буквално минути по-късно "спорът за кино" се пренася по Нова телевизия, където на пряка линия от града-герой Плевен режисьорът с хипертония и кървяща чест изнася монолог, какъвто световната драматургия не познава (макар симптомите му да са описани отдавна в литературата на клиничната психиатрия).
С гръмовен тембър и драматичен синкоп, по-адекватен на тържествена заря-проверка отколкото на телевизионно матине от фоайето на хотел "Ростов", Максим Генчев отдава чест на "най-великият и свят българин на България".
След това по Шекспировски се пита защо се занимава с въпроса "Кой к'во мислил, на кой не му било угодено, и кой бил еди кой си, че и аз кой съм бил".
"Кои са тези мнозина, които смятат, че филмът е гавра? Които потриваха ръчички, когато го бесиха преди 142 години? Или тези, които сега вият като гарвани за този филм?", грачи Творецът грозно, зловещо, пред изумения поглед на втория чифт водещи (и те негледали филма).
"Със двеста кръвно съм в момента, не ви е срам!!!", проклина Генчев, а звуковият пулт на Нова телевизия изпращява на умряло.
На финала режисьорът напуска сцената по режисьорски ("Ей тука продуцента, аз отказвам да работя").
У зрителя остава гузното смущение, че без да иска е станал свидетел на чуждото нещастие, след което цъка с език и гаси телевизора. Завинаги.
