Животът на Пейо Яворов изглежда като постоянен сблъсък на крайности: лиричен талант, скрит зад маската на мрачен революционер; символист, който прекарва години за каузата "свободна Македония", а всяка негова голяма любов завършва с трагедия.
Днес България отбелязва с висока почит 140-та годишнина от рождението на поета.
Неговият съвременник и близък приятел Михаил Кремен обаче описва съвсем различен дух на времето в последната година от живота на Яворов - годината между самоубийството на съпругата му Лора Каравелова и втория му опит да сложи край на живота си.
Бурната любов, конфликтът и ревността в семейството им не е тайна за никого. Затова когато през есента на 1913 г. Каравелова е намерена мъртва до тялото на ослепения Яворов, трагедията се превръща в сензация.
"Отначало спор по въпроса "убийство или самоубийство" почти не съществуваше. Общественото мнение бе изцяло на Лорина страна", - пише Кремен в "Романът на Яворов". - "Че е убита от Яворов, бе за всички очевидно: той - грозен и ревнив чирпанец и комита, тя - недоволна и от втория си съпруг красавица, приготвила се да го напуща. Така мислеха не само нейните, но и неговите приятели; когато полуслепият нещастник вървеше из улиците, те го отбягваха, сякаш се страхуваха да не падне и върху тях петното на позора...
...Почитта към Яворов започна по-късно, след като се напечата следственото дело и се публикуваха писма, документи и спомени, доказващи неговата невинност... Тази почит постепенно се превърна в благоговение... Всички знаят наизуст по нещо от творенията на своя любимец: сякаш тия хора са частица от него - носят в сърцето си трагедията му, възтозите и разочарованията му, мраковете и светлините в душата му, мелодията на неговите песни".
Един от най-показателните епизоди от спомените на съвременниците му е този на художника Цено Тодоров, автор на двата портрета на големия поет, рисувани с разлика от 5 години.
Първият - създаден през 1909 г., в самото начало на любовта на Лора и Яворов, а вторият - през 1914 г., малко преди поетът да се самоубие, съсипан от смъртта на съпругата си и обвиненията срещу него като "виновник".
През 1934 г. - 20 години след Яворовата смърт - Цено Тодоров пише своя спомен за срещите си с поета.
"Познанството ми с Пею датира от 1909 г. На мен се падна голямата чест да нарисувам два портрета, единствените изображения в живопис, които се съхраняват от неговия образ. Единият е в естествена величина и се пази у мен; другият - умален формат - е притежание на музея в Народната просвета.
Тия два образа са живописвани на две различни дати при съвършено различни настроения у поета, толкова противоположни, както са и животът и смъртта.
Единият носи дата 1909, а другият - 1914.
Бях се приютил в тавана на старото Рисувално училище. Малката ми схлупена стаичка се осветяваше през едно прозорче и едва можеше да озари двама ни. При тая обстановка поканих Яворов да позира. Той се съгласи и идваше оходно. Покъщнината ми се състоеше от два стола и статив - и много младост у художника и модела.
Сеансите бяха радостни и непринудени. Един бозаджия се беше научил да ни носи боза всеки ден и Пею се забавляваше доста много с него: той имаше разположение на влюбен младеж. През време на позирането често ставаше мрачен и забравяше, че позира.
Това беше през пролетта. В началото на май завърших портрета благополучно и през лятото бе изложен на общата художествена изложба.
Всяка сутрин върху портрета намирах букет от бели рози. Лесно беше да се отгатне от кого идат тия цветя: любова на Пею с Лора вече беше людско достояние.
Инициаторът на втория портрет беше покойния д-р К. Кръстев. След нещастието, което сполетя Яворов, Кръстев прояви голяма човещина. Той направи всичко да облекчи, доколкото е възможно, участта на поета. Един ден го доведе у дома и поиска да му направя скица като сляп, за да остане за поколенията.
Пею не се съгласяваше изпърво, после размисли и седна на стола. С дълбока въздишка ми каза: "Виждаш, Цено, на какво дередже съм сега - не приличам на онзи Яворов, който ти позира по-рано за първия портрет".
През време на сеанса и двамата мълчахме. Сегиз тогиз той проговаряше: "Доволен ли си от модела? Слушай, не се сакълдисвай: ще ти позирам, колкото искаш. Нели е за изкуството?"
Яворов разбираше повече от всеки дург, че за да има творба, моделът трябва да се подчинява на волята на художника, та ако ще, и цар да е той. Затова пък за отплата моделът е тачен не по-малко от любимата жена. Между художника и модела почти всякога се получава духовно родство, което не изчезва никога. Споменът ми за Яворов е заседнал дълбоко у мен - той е истински мъченик".
