Замириса ли вече на печени чушки?
Както е казал любимият ни поет с китара, лятото е само наужким. Докато се усетим и изтръскаме пясъка, който скрит в неподозирани пролуки е успял да достигне до неморските ни домове и в изненадващи моменти да се изръсва в забележителни количества, денят вече е започнал да намалява и да ни подсеща, че поларът е ужасно практична материя.
А сякаш вчера джапанките бяха плажни, официални и ежедневни обувки, а хамакът бе най-употребяваната "мебел".
Септември настъпва със сигурна крачка и фрапето внезапно се превръща в голямо капучино. Срещите се правят по-рано, отпуските са към края си и кръговратът на годишните времена, в който са подредени животите ни, отново се завърта.
Но макар повторяемостта да е явна и неизбежна, тази година е различна от предходните.
Докато през знаковата 2020-а неяснотата се беше настанила като лайтмотив, то през 2021-а повечето от нас уж знаят какво да очакват. Някъде между пролетната и есенната вълна, между затворените заведения и ужаса на вечерните новини, се прокрадва сезон на безгрижност, в който думата "пандемия" излиза от челното си място в разговорите, а думи като "море", "къмпинг", "хижа", "рафтинг", "концерт" го заемат.
Огледайте се. Свободолюбието дойде с гръм и трясък. То засяга както социалния, така и личния живот. След излизането от пашкула на затворената зима мнозина побързаха да вземат всичко, което могат, от свободата - от пускане на щедри отпуски, през устойчиво посещаване на нощни заведения, та чак до прекратяване на комфортни интимни връзки със замах и безразборно впускане в нови.
В същината си вече отиващото си лято е глътка въздух между две гмуркания под водата, кратко отрицание на болезнената нужда от кислород, която всички, дори и най-отговорните сред нас, изпитват.
"Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат." пише Рей Бредбъри в "Сбогом, лято" - дългопреработваното продължение на "Вино от глухарчета", в което поетичното захласване по лятото се преплита с меланхолия и осъзнаване на неизбежното отминаване на времето.
Такива са дните сега - лятото просто не иска да свърши.
И макар да застудява, превалява, притъмнява, макар случаите на заболели да се покачват, а броят на ваксинираните тревожно да не помръдва значително, лятната ни еуфория още не иска да си тръгва. Няма по-нормално от това - съпротивителните си сили вече са почти изчерпани и ако поне малко не заредим батериите си със слънце, морска вода и наливна бира, шансовете за психическо оцеляване изглеждат пренебрежимо малки.
Изминалите месеци са научнофантастичен опит за вмъкване на цяла година живеене в три месеца. От Занзибар до Гърция, от Китен до Ботев, от градинката на "Кристал" до тази на "Народен" - навсякъде може да се натъкнете на междугалактически стопаджии, които се опитват да разширят времето и пространството, да измислят нови закони на физиката и в тях да намърдат повече щастие от допустимото. Това не е лакомство, а закономерен глад след тежка зима, но задоволяването му наведнъж просто не е възможно.
А междувременно в България отново се развихря пандемия, а управлението на държавата изглежда неспособно дори да се облече подходящо за отговорностите си, дума да не става за способност да ги поеме - картина, която сякаш не виждаме през все още останалите върху носовете ни слънчеви очила.
Пияни от вино от глухарчета, ние нямаме желание да се задълбочаваме в изследване на поредната настъпваща криза - нито здравна, нито политическа. Отчаяно искаме да погълнем и септември, да удължим лятото още малко, да не затваряме още бурканите и да продължим да сипем пясък по килима.
"Не е измислица морето и щастието съществува" - пишем отново и отново върху романтични снимки на морски пейзажи, усмивки под широкополи шапки, слънчеви загари и летни коктейли. Но не е измислица и вирусът и мерките ще съществуват - или поне на това се надява разумът, опитвайки се да заглуши емоционалните въздишки. Не е измислица и нуждата от политическа стабилност, а тя не съществува.
Прощаването със заслужената и недостатъчна почивка никога не е било толкова трудно - изминалата година ни е първата на свикване с една нова нормалност, в която не ни се иска да живеем. Цветните есенни листа ни разказват по-тъжни и плашещи истории от всякога.
"Навън задуха, вятърът разклати дърветата и всички листа до последното изпопадаха и се разстлаха по моравата"*.
Есента е също толкова неизбежна, колкото и смъртта, а лятото е просто преструвка, кратка игра, разположена между важните студени занимания. Сега ни предстои да сме сериозни в името на лятото и живота.
Замириса на печени чушки - това не може да бъде отречено. Дано след почивката да сме истински готови за още една трудна есен, в която ще трябва да вземаме разумни решения или да понасяме последствията от неразумните.
*Рей Бредбъри - "Сбогом лято"
