По график, Националният статистически институт обявява новите данни за потребителските цени и инфлацията в понеделник, 14 март. Като пиша тези редове ден по-рано, мога само да гадая дали инфлацията за февруари не е случайно 1.1%, след като през януари бе 0.6%.
И да не съм познал, не е трагедия. Какво тук значат някакви проценти. Ходим ежедневно в магазина или на бензиностанцията и няма смисъл да ни разубеждават, че животът е поскъпнал. Тази статия няма да намали ежедневните ни разходи, но ще се опита да ги постави в една малко по-широка перспектива.
Твърде много пари, но не у нас
Първото, което можем да твърдим със сигурност е, че поскъпването, на което сме свидетели днес, има два компонента: обективен и спекулативен. Животът поскъпва, първо защото нещата, които желаем, стават по-оскъдни, а глобалните централни банки в опитите си да задвижат икономиката печатат повече пари.
Министър Дянков по време на разискване в Министерския съвет миналата сряда коментира, че храните и горивата поскъпват, защото китайците, бразилците и индийците искали да ядат повече и да карат коли: средната класа в развиващите се страни се разраства и затова продукцията не стига за всички.
Дянков казва само една четвърт от истината и то очевидно тази четвърт, която е чул във Вашингтон. Но докато у нас той свободно може да си разиграва коня, за същия тип изявление президентът на САЩ Джордж Буш преди три години трябваше да се извинява на индийците.
Другата четвърт от половината истина е, че консумацията на енергия (тоест на всичко) на човек от населението в САЩ през 2007 г. е двойно по-висока, отколкото в Германия и около 15 пъти по-висока, отколкото в Индия. Тоест в САЩ днес живеят около 4.5 млрд. "индийци". Толкова за ръста на консумацията - да видим с какви пари я поддържаме.
На 26 ноември 2007 г. Европейската централна банка изсипа на междубанковия пазар 178 милиарда евро. На 12 декември същата година тя предостави други 349 млрд. евро. Това са само два епизода в един процес на "количествени улеснения", проточил се през последните няколко години. Колкото и тези пари да стоят далеч от потребителските пазари, изтичане на "парична радиоактивност" е неизбежно.
В интерес на истината, за България не само че този процес не важи, а благодарение на валутния борд и спестовността на хората, паричната маса в циркулация се свива. Докато в края на икономическото оживление през декември 2008 г. парите в обращение бяха 8 млрд. лева, по данни на БНБ за януари 2011 г. те са 6.9 млрд. лв.
Монополът наш насъщни
И какво от това? Заради ред фактори, включително валутен борд и политически отказ от подкрепа за родното производство, така или иначе нямаме конкурентно вътрешно стопанство. Само като пример, уж аграрна България през последната година внася средно месечно храни и цигари за 100 млн. евро, а изнася за 67 млн. евро. За потребителските стоки разчитаме на внос - а вносните производители не се трогват особено от факта, че българите купуват по-малко. Стоките пристигат у нас скъпи.
В запасите на търговците остава напрежението на отказа от потребление. Тогава, горките търговци? Зависи кои. Малко неща навяват повече тъга от гледката на магазин със залежали стоки. Но там, където има монопол, инфлационната среда е добре дошла.
Монопол е разтегливо понятие. Освен национални и регионални монополи - за ток, газ, бензин, вода и т.н., има и "мини" монополи, например единственото кино в някой град или дори най-близкият хранителен магазин в квартала. Накратко, монополистът е единственият търговец наоколо, който предлага на приемлива цена нещо, което желаеш. Но "приемливата" за купувача цена е даже още по-разтегливо понятие.
Ако си монополист, можеш да оскубеш пазара по няколко начини, включително като намалиш предлагането. Това се прави само в краен случай - далеч по-добре е просто да се повишат цените. Държавата се опитва да регулира монополите, така че те вдигат цените си сравнително рядко. Но само щом се появят инфлационни очаквания, монополите един след друг, оправдано или не, бързат да се възползват.
И успяват без особени проблеми. Българските електро - и газоразпределителни дружества например са отличен бизнес по критерия на Уорън Бъфет (виж вдясно). Регулаторът ДКЕВР досега не е отклонил техни искания, колкото и да размахва пръст пред камерите. Също и доставчикът на течни горива на българския пазар прави отличен бизнес, позлатявайки крайната фаза в производствения цикъл на руския петрол с европейски цени. На който му е работа, да защитава конкуренцията.
Но това не е всичко, защото може да се монополизира както позицията на продавача, така и на купувача. Тогава икономическата теория говори за монопсон. Също и ако няколко големи продавачи си направят картел, тоест се договорят, че ще изкупуват на еднакви цени, горко му на производителя. От години българските доставчици за чуждестранните хранителни вериги се оплакват от ниски цени и унизителни условия -нали сме свободна икономика, щом не им харесва - прав им път.
Това е положението. Свободният пазар на Адам Смит и неолибералите в повечето икономически сектори са вече отживяла романтика. Първото нещо, което капиталистът прави, е да се опита да се освободи от конкуренцията; най-често така и става.
Разбира се, има и естествени монополи, които правят мащабни еднократни инвестиции, за да осигурят доставката на някакъв важен продукт или услуга. Те са напълно оправдани - защо например да се копаят два Суецки канала?
Тук тънкостта е друга. Икономическият модел, който сме си избрали в България, насърчава приватизацията на тези големи предприятия с комунална значимост. В частни ръце тези национални монополи придобиват още по-голяма автономност при определянето на цените си.
Това се нарежда сред най-важните обективни фактори за неспирното поскъпване. Но в навечерието на изборите политиците сякаш забравят за авторството на идеята за приватизация на монополите и се опитват да отчетат активност по отношение на другата половина от истината за поскъпването на живота, а именно - спекулациите, движени от инфлационни очаквания.
Безсмислено упражнение
Историята на икономиката до този момент е показала две категорични неща във връзка с цените: първо, контрол на цените отгоре надолу ражда черен пазар и надува бюрокрацията. Колкото по-строг е контролът на цените, толкова по-голяма бюрокрация изисква той и съответно толкова по-силно процъфтява черният пазар.
Това е А Бе Ве на икономиката - и на консервативната, и на либералната, което много трудно може да се оспори. Независимо от това, правителствата се чувстват задължени да направят нещо пред лицето на втората историческа истина: управление, допуснало поскъпване на живота, не се преизбира. Да не разказвам тук страшните истории за смачкани европейски принцове и крале, вдигнали тук и там цената на хляба.
Какво може да се направи срещу надигащото се цунами на цените? Малко. Може с една или друга техника да се намали количеството на парите в обращение - но за България това не е опция, тъй като заради валутния борд монетарната ни политика и без друго е извънредно рестриктивна.
Може да се увеличи предлаганото количество продукция, в очакване конкуренцията между производителите и търговците да смъкне и крайните цени. Отново погледнато през българската призма, тъкмо това трябваше да се прави през последните 20 години, но то не стана. Водени от идеологията за максимално отворена икономика с индиферентна в икономически смисъл държава, през годините не направихме нещо в подкрепа на малките български производители.
Ниските цени идват с конкуренция, конкуренцията идва с много на брой производители, поставени при равни условия. Каква наивност. Ето затова, г-н министър Найденов, ще плащаме 16 лева за килограм български кашкавал. Или ще внасяме по-евтиния ементал.
Трето, при рекорден скок на цените на храните нормално е да се повишат разполагаемите доходи на хората чрез индексиране на заплати и пенсии. Още повече, щом производителността на труда в България продължава да нараства, като през четвъртото тримесечие на 2010 г. бележи ръст от 7.4%. Тоест с единица труд се произвежда повече продукция и това следва да се награди от работодателите.
Тук работодателските организации и техните икономисти бързат да заявят: вдигането на заплатите не е решение, защото така се формира инфлационната спирала "заплати - цени". Начинът, казват те, е да се "пречупи гръбнака" на инфлацията, със строги икономии и високи лихви няколко години напред. Разбирай - яжте по-малко, защото 50% от потребителския общ разход на българина отива за храна и пиене.
Подкупват народа
Обаче така избори не се печелят. А избори идват. Доколкото мога да преценя, нашето правителство избра да тръгне по най-хлъзгавия път към местните и президентските избори: ценовата демагогия.
Току - виж Дянков решил да вдигне пенсиите с 15 лева на калпак, ощетявайки бюджета с има - няма 350 млн. лева. То и без друго само за януари направихме 477 млн. лв. дефицит, така че не е чак толкова страшно, ако успеем да купим пенсионерите.
Даже не ми се спира на онези благодатни сюжети как министър Найденов поиска да направи пенсионерите ценови шпиони, как Трайков се готви да моли Европа за по-нисък акциз на горивата (тогава 5% бюджетен дефицит не ни мърдат), как транспортният министър Цветков сигнализира КЗК, че имало картел на горивата, използвайки звучния евфемизъм вместо единствения производител ЛУКойл.
В подобни моменти - а сегашният е сравним с ценовия шок от средата на 2008 г. и с газовата криза на 2009 г. - най-ясно проличават структурните слабости на икономиката. Това са онези слабости, които политиците не се борят да преодолеят, а да скрият.
Скъпо ни е не толкова защото цените са високи, а защото сме бедни и икономиката ни е изкривена. Защото няма конкуренция благодарение на правителствения реверанс към монополите. Защото в стремежа си да развиваме чрез привличане на чужди инвеститори, доходите ни с години се поддържат по-ниски, отколкото е прилично за европейска държава.
И всеки опит на правителството на Борисов предизборно да реши проблема с поскъпването само ще замаже пейзажа. Формулата "достатъчно производство - приемливи заплати - поносими цени" може да се осъществи само от правителство, което поставя националните интереси най-високо в приоритетите си. Имаме ли го?
Вместо да изпише вежди ...
Има и едно друго нещо, което нямаме: синдикати. Но липсата на синдикати ощетява на първо място работодателите. Защото човекът, който не е сигурен за работното си място, е склонен да спестява повече. Ако към края на декември 2010 г. депозитите на домакинствата в банките са 27.34 млрд. лв., две години по-рано те са под 22 млрд. лв.
Населението е изтеглило от икономическия оборот нето 5.4 млрд. лева за период, в който брутният вътрешен продукт се е свил с над 5%. Страхът на хората за работните места и за доходите взима жестока лихва от работодателите, които наивно си мислеха, че могат безнаказано да колят и бесят в една толкова взаимосвързана система, каквато е макроикономиката. Разбира се, не и от тези, които работят за износ. А две трети от тях са чуждестранна собственост.
Колкото и да съм човеколюбив трябва да кажа, че в краткосрочен план правителствена намеса срещу поскъпването може да бъде само вредна. В средносрочен план обаче (1-3 години) виждам няколко мехлема срещу инфлацията, които следва да приложим:
Стимулиране на местната аграрна продукция чрез инвестиции в наука и иновации, насърчаване на домашното производство, програма за енергийно независими жилища, прозрачност за ценообразуването на монополистите на пазара на комунални услуги, находчиво данъчно облагане за посредниците, ефективен следприватизационен контрол.
По-радикалните подходи засега оставям за дългосрочен период.
На всички ни е ясно, че високите цени повишават приходите от косвени данъци и с тях правителство има шанс да върже бюджета, въпреки свитата икономическа активност в страната. Можем само да се надяваме, че управниците ни не са морални уроди, за да изградят върху това своята бюджетна стратегия.
