"Лежах като леке на това легло. Не бях виждал небе четири месеца."
Парализираният Емо не се оплаква, даже не обича да говори за собствения си проблем. Аз обаче исках да си отговоря на въпроса, който се върти в главата ми от много време. Защо той? И бях сигурна, че само той - Емо, може да ми отговори.
Сред всички призиви за помощ, които се появяват в интернет, телевизии и вестници, няма как да не сте попадали на този за Емил Харизанов.
Младият мъж, който е обещаващ скулптор, учи във Виена, но нещастен случай го приковава към леглото през 2008-а. Емо скача от кей на Варненското езеро и чупи пети шиен прешлен. Парализиран е от раменния пояс надолу.
Непоносимост към зависимостта
Срещам се с Емо в дома му, където той живее с родителите си. Посреща ме майка му - Пепа. Жената, която е непрекъснато до него. Тя го храни, преоблича, подава му да пие вода или кафе. И именно това е най-тежко за Емо - зависимостта.
Не е нужно да го казва, той я излъчва - непоносимост към зависимостта. Каквото и да поиска да направи, не може сам. Преместването от леглото на стола даже е трудно, защото, както той самият казва: "Аз съм като чувал с картофи".
И всичко това някак не ми се връзваше - да гледам този млад мъж, с това излъчване, в тази стая. Тя е уютна, но не е неговата стая, не е неговото място...
Ако бях изпитала съжаление, щеше да е по-лесно за мен - щях да напълня очи със сълзи, да погледам жално и да изключа след няколко часа. Така правя, когато ми е тъжно - забравям, изтривам.
Когато видях Емо в стола му, седящ неподвижен, не изпитах съжаление. Ядосах се. Ядосах се на съдбата - или каквото там движи случващото се с нас.
Хубав млад мъж, с прекрасна усмивка и забавляваща самоирония седи неподвижен вече втора година. Емо трябва да пътува, да купонясва, да твори, да има всичко, което си пожелае. Исках да го дръпна за ръката, да му кажа да се махаме от тази стая, да отидем на кафе и да си говорим за него.
"Знаеш ли колко съм се питал: "Защо?", усмихва се Емо... "Толкова пъти... и не съм намирал отговора. Може би е свързано с баланса. При мен нещата винаги са се получавали много лесно в живота, до 22-ата ми година. Имал съм късмет. Сега явно е време да се балансират нещата."
Клише или...
Не знам какво му е коствало да приеме нещата такива, каквито са. Може би в онези безсънни нощи, когато е крещял на майка му и баща му да разпъват ръцете и краката му, да го въртят в леглото, защото не понася обездвижването си, е преминал през ада и е приел случилото се.
Или може би знае, че е рискувал, скачайки от кея и сега търпи последствията от собстваната си глупост? "Не съм скачал от този кей друг път, но не съм мислил, че рискувам", изтри питането ми Емо. "И да не искаш да приемеш, го приемаш. Когато братовчед ми ме изкара на брега, бях си в съзнание и си викам: "Брато, нещата са много зле. Нищо не мога да усетя, да движа. Ще се мре".
Емо е в съзнание през цялото време. Лекарите не са звъняли на родителите му 5 часа, защото не са знаели дали ще оживее. "Взех, че оживях", усмихва се Емо.
"Той ми се обади веднага щом можеше", включи се майка му Пепа. По това време родителите му са били на почивка. „Мамче, знаете ли къде съм? Е, отново ви прецаках", спомня си тя думите на Емо.
С главата надолу
"Не изпитвах яд, казва Емо. Все си мислех в началото, че ще полежа месец-два и ще мога да се върна към стария си живот." По това време Емо учи в Академията за приложни изкуства във Виена. Издържа се сам, първо разнася пици, после неговият професор Ервин Вурм от академията му предлага работа. Емо много работи, пътува и се забавлява.
"Като се прибрах след болницата от Варна в София, видях че нещата не стават така лесно. Тогава бях много зле. Това беше най-тежкият период. Докато не почнаха приятелите да идват и да ми викат: „Стига бе, дръж се". Тогава започна и голямата кампания."
Приятелите
Приятелите на Емо успяват да му помогнат страшно много. В кампаниите "Да спасим Емо..." се събират средства, за да може той да продължи възстановяването си, включващо непрестанна рехабилитация.
И сега това, което крепи Емо най-много е, че постоянно идват приятели при него. Близките идват и знаят - Емо не понася да го съжаляват. "Изгонил съм всички, които ми реват тука. Никакво съжаление, работа трябва тука". Той е убеден, че ще се оправи, но трябва непрекъснато да поддържа тялото си. "Не се знае, утре може да се чуе, че някъде по света са измислили решение на моя проблем. И няма какво да ме съжаляват, това може да се случи на всеки."
"Допреди да си счупя врата бях студент, работник, обичах спорта, партитата, приятелите, да обикалям. Но попаднах в руската рулетка - един винаги гърми".
И това може да се вземе за обяснение на нещастния случай на Емо. Или пък, че има приятел без една ръка и си е пожелавал да е на негово място, за да разбере какво е. Внимавай какво си пожелаваш - нали има и такъв лаф, който се опитва да обясни разни безумни неща.
Бъдещето
Седяхме и си говорихме с Емо и с майка му за проблемите, с които са се сблъскали, за липсата на информация, предстоящото му пътуване в Германия, за поредната процедура, за рехабилитационния център в Павел баня. Но това сякаш не го приемах. Представях си Емо, пътуващ на стоп до Холандия, работещ над поредната си творба във Виена, обикалящ града, срещащ се с приятели.
"Живеех бурно, даже на моменти безотговорно, върна ме в стаята Емо. Знаеш ли, сега откривам наново света - всяка тревичка, всяко листенце. Бях като новороден, когато ме изнесоха след 4 месеца, да видя небето"
"Много хубаво не е на хубаво, но и много лошо не е на лошо", тази мисъл на Емо ми се наби в главата. Той е приел, че ще му е нужно време, за да се възстанови. За него няма вариант, в който занапред да остане неподвижен. "Време е ръцете ми да вършат нещо, много почивка им дойде", смее се той. Но знае, че ще почака.
"Ето на легло съм, да легна да цивря ли, или да карам нататък?", гледа ме Емо. Естествено, че продължава нататък. Отстрани е лесно да окуражаваш, както и да задаваш въпроси. Но понякога за случили се неща, отговор няма.
И "Защо тточно той?" явно няма отговор, защото няма значение..., защото Емо кара нататък.
