Озверели тълпи напират да влязат първи на откритите в четвъртък 14 хипермаркета "Лидъл" в цялата страна. Да изкупят евтиното олио и банани, да се докопат до всяка възможна по-сериозна промоция. Няма охрана и полиция, способна да удържи щурма.
Повече тъжно, отколкото смешно. Но да не бързаме със стереотипния плакат: "Леле, колко сме оскотели".
И в богатия и цивилизован Запад често има тълпи от опашки при големи намаления - вярно, повече на фешън дрешки, отколкото на храна. А и далеч не всички, щурмували в ранни зори 14-те български "Лидъл"-а, са оскотели от мизерия хора.
Едни са просто любопитни кибици, които и без това няма какво да правят вкъщи. Други от самота са готови да прегърнат всяка възможност за социализация - дори анонимната тълпа. А трети са отишли да гледат сеира на всички.
Но все пак основният мотив на тълпата е консумацията. За пенсионера "Лидъл" е коледната добавка, която правителството няма да му даде - от евтини олио, банани и кисело мляко ще спести поне 10-20 лв. За работещите дори с по-приличен доход пазаруването на промоция също води до повече разполагаем доход.
Големият въпрос е - къде е границата между рационалното консуматорско поведение и запазването на себеуважение. Кой може да си позволи да виси на опашка и да се блъска с лакти, за да спести няколко лева, и кой възмутено би загърбил консуматорския си интерес в името на личното си достойнство?
Ако човек работи, дори и срещу ниско възнаграждение, висенето на опашка и блъскането с лакти за него би било загуба на време - независимо работно или от почивка, и това отнема от рационалния иначе консуматорски мотив да спести разполагаем доход редом с тълпата.
Ако обаче времето не е рационална ценност - например човекът е пенсионер или неработеща домакиня, тогава висенето и блъскането в тълпата заради чувствително по-евтини продукти, рационалността на неговия консуматорски мотив си остава напълно ненакърнена.
Не стои ли по паралелен стъпаловиден начин - както рационалността на консуматорския мотив, и въпросът със себеуважението? Ако човек няма особен проблем да си купува мандарини за 2.50, за него ще е унизително да се блъска за някое кило от 0.77 лева в "Лидъл". Но ако това е артикул, който заради доходите му никога не е влизал в потребителската му кошница, въпрос на човешко достойнство е той да попадне там - включително с цената на блъскане в тълпа.
Прагът на човешко достойнство на най-бедните не може да е много по-висок от техния праг на физическо оцеляване. Но това достойнство не е само лично себеусещане, а и въпрос на общностно признание. Ако околните се отнасят уважително и към най-нищия като към човек, незагубил човешко достойнство, независимо че се намира на най-долните социални прагове на достойнството, то гледката пред Лидълите вероятно би изглеждала доста по-различно.
Може би така: Хората се тълпят на опашка, но не се блъскат, а влизат дисциплинирано, запазвайки себеуважение и уважение към останалите. Първите дни с големите промоции пропускат онези, които могат да минат спокойно и без тях.
Не само защото не е рационално да губят време, не само защото са на по-висока социална летва на достойнство, но и за да могат онези от най-ниските стъпала да имат достъп до своето си достойнство.
