Преди почти 365 години, над 100 принцове и дипломати се оттеглят от бойното поле и се събират в градовете Мюнстер и Оснабрюк. Те подписват няколко споразумения, които се превръщат в основата на модерния свят: Вестфалският мир дефинира суверенитета на националните държави с очертаните им граници. Следващите векове са донесли възходи и падения на империи, появи и изчезвания на държави.
Преди 30 години човечеството даде живот на едно откритие, което се превърна в разрушител на международния модел. На 1 януари 1983 г. Интернет протоколът превърна отделните мрежи от компютри на научните институти в глобален феномен. Зад TCP/IP стоят трима души - двама инженери написват протокола, един го вкарва в действие. Няма даже запазена снимка от рождението на глобалната мрежа.
На нея й отне известно време, за да влезе в домовете на отделните хора. Когато това стана, обаче, се роди културата на Интернет - с нейните съкращения, акрономи, миймове и онлайн общества. Ранният Интернет беше едно диво и нерегулирано място, стоящо някъде извън географията. Заслужи си и име - киберпространство.
Като всички ранни заселници, първите потребители на Интернет обявиха независимост - с „Декларация за незаивимостта на киберпространството", написана през 1996 г. от Джон Пери Барлоу. Той се бори за свободата на пространството лишено от граници и правителства, като отрича системите, които функционират във физическия свят. „Правителства на индустриалния свят, (...) вие нямате суверенитет там, където се събираме (...), киберпространството не влиза във вашите граници", пише той в декларацията.
Изведнъж се оказва, че трима инженери са преобърнали стореното от 100 дипломати - държавният суверенитет е отречен в името на технологията.
Да заобиколиш цензурата
В известна степен Барлоу е прав. Независимостта е в основата на киберпространството, то не би могло да функционира без свобода на изразяването и комуникацията. Стандартите и протоколите, върху които лежи Интернет не се интересуват в коя държава се намираме. Ако те срещнат някаква блокада, трафикът търси нов път през наглед безкрайно голяма децентрализирана мрежа. „Мрежата смята цензурата за повреда и просто я заобикаля", коментира техническият експерт Джон Гилмор.
За разлика от който и да е глобален ресурс, Интернет в голямата си част е избегнал държавните регулации при появата си - вероятно защото никой в онези години не си е представял как може да се печелят пари от него. От раждането си, глобалната мрежа се управлява не от правителства, а от специалисти-доброволци и представители на гражданското общество.
Политиците се възмущаваха на порното и пиратското съдържание в Интернет, неспособни да измислят закон за нещо отвъд географията. В зората на новия век мрежата беше място, пълно по равно с опасности и възможности. „Хората, които ползват мрежата, вероятно ще бъдат шокирани... Всеки може да започне дискусия на произволна тема и да каже каквото си иска", писа тогава TIME.
Инфраструктурната независимост е това, което превърна Интернет от канал за споделяне на информация в световен форум.
Появата и развитието на инструменти за публикуване на собствено текстово съдържание като Blogger превърна мрежата в отворена сцена за изява на мотивирани автори с най-различни политически пристрастия. В началото на блогърите се гледаше с насмешка, но за едно десетилетие време нещата се промениха коренно.
Два милиарда човека използват Интернет по целия свят (може би с изключение на Северна Корея), блоговете са масови, а социалните мрежи направиха споделянето на собствено съдържание още по-тясно интегрирано във всекидневния живот. Възможностите за политическа и лична изява в реално време неизбежно повлияха и на случващото се във физическия свят.
Интернет клати не само диктатори
Информацията носи сила и правителствата винаги са се опитвали да монополизират достъпа до нея. Затова и Интернет е катастрофа за режимите, които разчитат само на промиващия ефект от държавните радио и телевизия. Интернет позволява на хората да публикуват това, за което на медиите не би им стигнал кураж; да се организират там, където организирането е забранено; да протестират там, където думата „протест" не фигурира в речника.
Глобалната мрежа не заплашва само диктаторите. Тя създаде нови форми на политическо участие и протест с искания за децентрализация на управлението, повече власт на хората, прозрачност, бързи реакции от страна на властта, премахване на корумпирани чиновници и по-нормално отношение към малцинствата. Под краката на големите стари партии припари.
В отговор, правителствата поискаха да нарежат Интернет, за да го контролират в рамките на националните си граници - суверенитетът от Вестфалия трябваше да бъде пренесен онлайн. Не е нещо толкова ново - държавният firewall на Китай е почит на годините на Интернет. По-лошото е, че контролът бива дегизиран по нови и нови начини.
В някои случаи директно се говори за политически контрол, като се поставят ясни ограничения над това, което отделният гражданин може да види онлайн. Иран, Пакистан и Русия цензурират мрежата - уж с цел предпазване на хората от неморално съдържание, но в „черните списъци" попадат и повечето опозиционни блогове.
В някои случаи се посяга на Интернет заради търговски интереси и интелектуална собственост. През 2012 г. в САЩ опитаха да прокарат законопроектите SOPA и PIPA, които щяха да превърнат цензурата в част от техническите спецификации на мрежите и то с риск да бъде дестабилизирана цялата DNS система. В Европа хиляди протестираха срещу други текстове - тези на скандалното споразумение ACTA, в които се искаше същото - отново заради пиратството.
Още по-притеснително е, че докато страните се опитват да превърнат Интернет в мозайка от собствените си огледални изображения, някои се опитват да променят международното право, за да улеснят процеса. Така, например, на срещата на Международния комуникационен съюз в Дубай в края на 2012 г. Русия ОАЕ, Китай, Саудитска Арабия и още няколко държави искаха да бъде признат „национален сегмент от Интернет", в рамките на който националните правителства да могат да правят каквото искат - от филтриране на съдържание до събиране на такси от чуждестранните сайтове.
Щрак - и мрежата изчезва
Даже и без промени в международното право, техническият гръбнак на Интернет става все по-силно контролиран на национално равнище. Преди две години, в арабския свят избухнаха протести. В отговор, правителствата просто изключиха онлайн достъпа и цели държави „изчезнаха" от картата. В Египет мобилните телефони спряха да работят заедно с почти целия Интернет. В Либия връзката беше неизползваемо слаба.
Наскоро Renesys, компания, която се занимава с анализи на мрежи, проведе изследване за това колко трудно е да бъде спряна връзката с Интернет на различни държави. Експертите установиха, че 61 държави са сериозно застрашени, а има риск за още 72. Това прави 133 страни, където контролът е толкова централизиран, че платформата за свободно изразяване, организация и т.н. може да изчезне след само едно телефонно обаждане.
Танковете да дойдат
Колкото и да са притеснителни, тези данни не отразяват рисковете от военни опити за овладяване на Интернет. Правителствата по света предупреждават за опасностите от една бъдеща кибервойна. Тя може да бъде започната от враждебен режим или добре организирана терористична групировка, като в рамките й може да пострада ключова инфраструктура, да бъде открадната тайна информация или да бъдат нанесени щети на финансовата система.
В отговор държавите са започнали истинско кибервъоръжаване с цената на големи ресурси. Киберпространството вече не е място за идеалисти - с влизането си, военните ще донесат и своите изисквания за сигурност и протокол. В САЩ този процес вече върви, като президентът Обама е един от защитниците на милитаризирания Интернет, въпреки критиките от страна на гражданското общество.
Не се лъжете, кибератаките стават все по-разрушителни и все по-добре организирани. Всеки ден, някъде по света биват атакувани критични системи. Stuxnet спря иранската ядрена програма за месеци, Shamoon унищожи контролните системи на саудитска петролна компания, хакери влизат в компютрите на Washington Post и New York Times, пробиват защитата на Twitter и Facebook...
Експертите по киберсигурност нямат единно мнение за това как да бъдат неутрализирани опасностите. Някои смятат, че трябва да се следват ценностите на отворения Интернет и взаимното доверие. Гласът им, обаче, почти не се чува от армията привърженици на превръщането на мрежата във военна зона. Последните искат държавите да влагат сериозни средства в разработката на „офанзивен капацитет" и така правителствата да придобиват още по-голяма власт над Интернет.
Преди 365 години водещите държавници на Европа се събират, за да прекратят една война. За целта издигат националните граници. Интернет заличи тези граници, като така даде криле на основните човешки права и свободното изразяване. Сега правителствата се борят с политическото несъгласие и се мъчат да укрепят властта си. Ужким в името на националната сигурност, те връщат границите обратно. И не ги интересува, че може да заличат Интернет.
