Абсолютно пусти улици с напукан асфалт, прозорци на овехтели панелни блокове, които зеят зловещо, а вътре не се виждат признаци на живот, природа, която постепенно обхваща всичко, създадено от човека - на пръв поглед този град не се различава от засегнатия от чернобилската авария Припят.
Усещането за разруха е навсякъде, макар че не е имало ядрено бедствие, което да е принудило хората панически да бягат от домовете си. И дотук не стига нито един туроператор, който да развежда любопитни туристи, доведени с организирани екскурзии.
Това е украинският град Цукроваров, който някога е бил процъфтяващ и бъдещето пред него е изглеждало безоблачно.
Градът се намира в района на Кривоградищине в Централна Украйна и подобно на Припят е изграден, за да стане дом за работещите в местното предприятие. Почвата е региона е плодородна и благоприятна за отглеждане на разнообразни земеделски култури, сред които се оказва и захарното цвекло.
По онова време то се приема като изключително ценна суровина за Съветския съюз и в Киев дори има институт, посветен на отглеждането на растението, преработката и приложението му.
Затова в началото на 80-те години на миналия век там е създаден третият по големина в целия СССР завод за преработка на суровината и производство на захар, а заедно с фабриката започва и градежът на Цукроваров. Името на града идва от украинската дума за захар - цукор.
Захарното цвекло за преработка и производство на захар идва от полета, които се простират от Цукроваров чак до близкия град Кропивницкий и работата в завода бързо потръгва. Производствените мощности заедно със земеделската земя заемат внушителната площ от 260 хектара - мащаб, който звучи впечатляващо и до днес.
В самия град се появяват типичните за времето си панелни блокове на по пет етажа, които да подслонят работниците и техните семейства. Първоначално изградените апартаменти са били 920, но градът скоро започва да се разраства.
Заедно с блоковете са построени училища и детски градини за децата на служителите. Малко след това е създаден и завод за захарни изделия, който също процъфтява и снабдява голяма част от Съветския съюз с лакомства. Производствените мощности нарастват и се налага настаняването на нови работнически семейства.
Градът не бил голям, но животът в него кипял с пълна сила и през 90-те вече нямало нито един свободен апартамент в Цукроваров.
В най-силния период на града в него живеели между 4000-5000 човека, предимно млади семейства и малцина на средна възраст. Имало много деца, а на всеки кръгъл час сa се организирали автобусни курсове до по-големите градове в околността.
Вечер улиците били осветени не по-зле от булевардите на Москва и Санкт Петербург и жителите на Цукроваров обичали да казват, че всичко това се дължи не на парите, идващи от заводите, а на самите хора, които дават всичко за града си.
В началото на новия век обаче ситуацията рязко се променя и захарните предприятия бързо започват да западат. Това съвпада и със закриването на "захарния" институт в Киев, който се оказва излишен.
Затова първо фалира фабриката за преработка на захарно цвекло и веднага след нея същото се случва и с тази за производство на сладкиши, затова между 2000 и 2010 г. почти всички жители на Цукроваров напускат града на големи групи, докато не се стига до положението, в което е градът в момента.
Двете фабрики са безмилостно разграбени за вторични суровини и са сринати почти до основи.
Иначе плодородните полета са изоставени на произвола на природата и по време на цъфтежа се изпълват с избуяло захарно цвекло, което няма кой да обере.
В опразнените панелни блокове живеят общо около стотина човека, повечето вече в напреднала възраст. Те се топлят на дърва през зимата, принудени са да се снабдяват с вода от пожарните помпи по улиците и няколко кладенеца в региона и живеят заобиколени от пустота.
С течение на времето местните жители се опитват да се съберат да живеят само в един вход, защото иначе се случва така, че от едната страна имат съседи, а в жилището от другата духа леден вятър през изкъртените прозорци. Въпреки това продължава да има хора, които са сами в целия жилищен блок.
За щастие на останалите в Цукроваров жители електрозахранването е запазено и вечер светлините издават кои апартаменти са обитаеми. Градът е известен на запалените сталкери и на някои пътешественици, които приемат като свое хоби покоряването на призрачни места като Припят и Цукроваров.
Тези туристи често документират обиколките си из Цукроваров, по време на които се вижда, че местните не са особено склонни на контакт с посетителите, защото не искат да превръщат града си в поредната атракция.
Малкото деца, родени в града, бягат при вида на непознати и се крият по входовете.
Възрастните жени, които седят на пейките пред блоковете, мълчат и оглеждат с подозрение всеки преминаващ, а в самите входове някои отглеждат кучета пазачи, както други го правят в дворовете си по селата.
Ако погледнете в Google Maps, ще видите, че някогашния град не съществува на картата, а върху него е нанесено село Липняжка.
За съществуването на Цукроваров обаче напомня не само зловещият сив пейзаж, но и огромната улица, която и до днес се казва "Захарен завод"...
