Тази година ще бъде запомнена с напускането на ЕС от Великобритания (ако, разбира се, не стане нещо друго), поредното безмислено интернет предизвикателство (това с капачките), както и началото на един нов период за киното - времето на музикалните филми.
Още не е септември, а вече дебютираха филми, зад които стои звуковата мощ на сър Елтън Джон, Beatles, Motley Crue и Брус Спрингстийн, както и “рок документалистика” за Лиъм Галахър, Боб Дилън и Ленърд Коен.
С предстоящи игрални филми за Джуди Гарланд, Майкъл Хътчънс, Сузи Куатро и Джордж Майкъл, към Коледа вече ще има толкова филми, посветени на певци и музиканти, достатъчни да запълнят целия календар за 2020 г.
Да не говорим пък за игралните римейковете на класически музикални анимации като “Цар лъв”, Аладин, и необичайния трейлър за киноадаптацията на мюзикъла “Котките”. Какво точно стои зад този възход на екранните музикални проекти?
"Музиката като герой"
Blinded by the Light дебютира по кината във Великобритания в началото на август, като разказва историята на Джавед - британски тийнейджър от пакистански произход, израснал в Лутън в края на 80-те години.
Това е типична история за болезнено навлизане в зрялата възраст, конфликти на култури и освобождение, но историята на Джавед стилно е представена чрез новооткритата му страст - музиката на Брус Спрингстийн.
"Този филм няма звезди. Но най-голямата звезда, която има, е Спрингстийн, и това е нещо познато, което може да привлече хората. Общо взето направихме така, че музиката да е герой във филма, което би спомогнало за развитието на историята и би обяснило защо Спрингстийн е важен за това хлапе", обяснява сценаристът Сарфраз Манзур
Трикът с възползването от нашата "уникална връзка с музиката" не е точно новост, както ще ви кажат феновете на Мартин Скорсезе и Куентин Тарантино. Той обаче се използва по все по-креативни начини, във филми като "Пазители на галактиката" (Awesome Mixtape на Питър Куил) и сериали като Stranger Thins (ретро синтове в стил 80-те) и Killing Eve. А в сериала Peaky Blinders музиката е толкова неотделима част от цялото, че създателите му организират собствен фестивал.
Когато адаптира книгата си за голям екран, Манзур поставя песните на Спрингстийн като Dancing in the Dark и други култови парчета от тази ера централен елемент от сценария, още от самото начало, за да могат да "ви водят през сюжета и да съответстват на конкретни емоционални моменти във филма".
"Слушах всички хитове от 1987 г. просто като начин да се вкарам в това пространство и време. Първото, което реално отключи нещата, беше It's a Sin на Pet Shop Boys. Ако се заслушате в текста, той на практика е за някой, който не може да прави това, което иска, и точно така се чувства Джавед! Помислих си, че трябва да опитам да започна филма с това, защото това би пренесло всички в 1987 и също така би им показало каква е темата на филма", споделя сценаристът.
Други "лигави" парчета като "Pump Up the Volume на Marrs, Mary's Prayer" на Дани Уилсън и "I Think We're Alone Now на Tiffany" също са били използвани, за да "осигурят контрапункт" на Спрингстийн.
"Когато растях, обичах всичката тази попмузика, но в крайна сметка тя е доста безсъдържателна, и донякъде безсмислена. Така че когато открих музиката на Спрингстийн, тя ми подейства по много по-дълбок начин", обяснява той.
Главният герой, донякъде базиран на по-ранното “аз” на сценариста (без любовната връзка, признава той), който в крайна сметка поема към Манчестър, за да учи там. По думите на Манзур би било забавно да проследи съдбата на героя с продължение, развиващо се през 1989. Ако го стори, очаквайте по-малко Брус и повече рап и рейв хитове, движещи сюжета.
"Музиката е водещ стимул, предизвикващ носталгия"
"Ех, носталгията. Вече нещата не са каквито бяха..." Според мениджърите на Spotify изграждаме най-трайни емоционални връзки с песните, които сме харесвали в средата и края на тийнейджърските си години. Затова и слушането на стари песни, които обичаме, предизвиква такъв позитивизъм. Такъв е случаят и при филми като Rocketman, Yesterday и Bohemian Rhapsody - те просто помагат на зрителя да се върне назад във времето.
Сега тези парчета, наравно с песните от A Star is Born и Mamma Mia!, са леснодостъпни онлайн, което означава, че вече има "готова аудитория за базирани на музика филми."
"Тенденцията към базирани на музика филми може да се приеме за част от по-мащабна тенденция за атакуване на носталгията. Знаем от наши собствени изследвания, че музиката е водещ стимул, предизвикващ носталгия. Възможността да използваме това на голям екран е изключително привлекателна за творци, режисьори, артисти и фенове", казва музикалният мениджър на Spotify за Великобритания и Ирландия Сулина Онг.
Тя отбелязва, че не е нужно да сте сред късметлиите, които са присъствали на Live Aid през 1985 г., за да изпитате усещането за носталгия от слушането на саундтрака на “Бохемска рапсодия”. "Ако сте израснали, слушайки бандата, това връща всичките спомени.”
Стрийминг гигантите използват функции за "припомняне", с които се опитват да извлекат това емоционално съкровище. Интересното обаче е, че носталгията може и да играе при по-възрастните слушатели, но данните показват, че и по-младите се интересуват от откриването на емблематични творци.
След мега-успеха на “Бохемска рапсодия”, награден с “Оскар”, стриймингът на песни на Queen се е увеличил с 33%. Около 70% от тези слушатели са били над 35 години.
"Queen са по-популярни от всякога, не само сред бейби бумърите и поколението X, но и сред милениалите и Поколението Z", допълва Онг.
"Ключово обяснение защо виждаме много млади слушатели да проявяват интерес към изпълнители като Queen, Beatles и Брус Спрингстийн, е запазващата се тяхна културна релевантност", коментира още Онг.
Други популярни музиканти като Селин Дион или независимият лейбъл Creation Records предстои да станат обект на биографични филми догодина, така че не се изненадвайте, когато последват серия от преиздавания на албуми и анонси на турнета.
Хората копнеят за "ескапизъм" в несигурни времена
"Забравете за проблемите си, хайде, бъдете щастливи!" пее Джуди Гарлънд в Summer Stock в далечната 1950 г., но със същия успех би могла да го пее и в момента. Според BFI, музикалните филми са имали две ранни "златни епохи": първо през 30-те години, с американски продукции като 42nd Street, когато е започвала Голямата депресия, и после отново с MGM филми - като “Аз пея под дъжда” - по време на Втората световна война и веднага след нея.
Робин Бейкър, който е куратор на предстоящата им експозиция The Great Show on Screen, смята, че не е случайност, че подобни тенденции сега отново се проявяват по кината.
"И в двата случая говорим за общество под стрес, искащо да избяга от проблемите и трудностите си", казва Бейкър и посочва успеха на “Ла Ла Ленд” и “Най-великият шоумен” като вестители на новата вълна.
"За мен в момента, в ера, доминирана от тревоги в международен мащаб, били те заради климатичните промени, Тръмп, политическата нестабилност в Великобритания или нещо друго - хората искат да избягат от това", коментира той.
Мюзикълите и музикалните филми също така ни позволяват да се обединим и да се изправим пред болезнени истини, макар и показани през фантастична призма - "Можете да видите как някои от най-големите се занимават с много сериозни въпроси, но това, което правят, е да позволяват някакъв вид прехвърляне в друг свят, който е преувеличен и по-величествен от живота", обяснява Бейкър.
Свят, в който Beatles не съществуват, но има голяма пееща котка с гласа на Бионсе, и където Рене Зелуегър е залязла звезда от Бродуей на име Джуди, например? Защо не...
