"Златни малинки" или златни гафове?

На 27 февруари бандата зевзеци зад филмовите анти-награди "Златна малинка" ще проведат ежегодната си гавра с най-лошите извинения за кино, които оцапаха сетива и салони по цялото земно кълбо през 2015-а.

Баналната садо-мазо сапунка "50 нюанса сиво" съвсем закономерно е в авангарда на отрицателните признания и по всяка вероятност ще триумфира с пълна кошница от развалените храстовидни плодчета.

"Златна малинка" обаче е пародийна американска развлекателна институция с мрачно минало, наситено с грандиозни гафове.

Говорим за епически фейлове, за монументални обърквания, в които се оглежда цялата, изпълнена със свирепи заблуди история на елитната западна кино критика.

Сега е лесно защото 12-те месеца на 2015-а година поднесоха унизително много лоши мейнстрийм филми - от комиксовия аборт "Фантастичната четворка" през триизмерната семейна содомия "Пиксели" до маркираната в началото на текста обида срещу добрия вкус и цивилизацията "50 нюанса сиво".

Но нека се поразровим малко в миналото, за да извадим някои от най-бруталните грешки на "Златна малинка".

Да видим тези чудовищно неадекватни оценки, които от дистанцията на времето още повече допринасят за превръщането на тези награди в лоша шега.

През 1980-а година в кината нахлува първият истински хорър филм на гениалния визионер и иноватор Стенли Кубрик "Сиянието". Филмът е екранизация по едноименно произведение на Стивън Кинг, но Кубрик тотално е променил цялата концепция на хартиения оригинал и готовият филм е автономна творба на ужаса, драматично отдалечена от писанието на Кинг.

Той е първоначално разочарован, но "Сиянието" се превръща в бокс-офис хит, а по-късно и в модерна класика. Преди това обаче, великолепно заснетата призрачна история за усамотение и полудяване трябва да изтърпи върху себе си тонове негативно мастило на заблудени критици, които просто не са в състояние са оценят смисловото многообразие, стилистичното съвършенство и цялостното революционно качество на "Сиянието".

Едни от тези клетници са пичовете, които правят анти-наградите "Златна малинка".

Те решават, че е добра идея да номинират Стенли Кубрик - по това време вече един от най-великите филмови творци в историята - за най-лош режисьор.

Редица критици също са на една страница с тези заблудени люде и осмиват Кубрик за работата му по неконвенционалния съспенс-хорър с Джак Никълсън и Шели Дювал, която също получава номинация за "Златна малинка".

През 1980-а година "Сиянието" е толкова напред във времето си, толкова е новаторски и безкомпромисно креативен, че почти ви става тъжно за професионалните кино експерти, които не осъзнават какво се случва. Почти.

После се сещате за брутално обърканите оценки и интерпретации, пускате си съвсем малко от този велик шедьовър и се изпълвате с гняв към глупостта на "Златна малинка" и ревюиращите от онова време.

Абсурдът е фантастичен - Стенли Кубрик, който според много хора е най-великият кино гений, живял някога, няма "Оскар" за режисура, но за сметка на това е бил номиниран за анти-"Оскар"-а. И то за филм, който днес консенсусно се смята за най-съвършеният хорър шедьовър на всички времена.

Сега е направо невероятно да си представим как такова могъщо произведение е получило лоши оценки.

Много от филмите на Кубрик получават своя легендарен печат с теста на времето, а не в премиерния си уикенд, както е модерно сега, но дори и това не оправдава гафа.

Срамът с номинирането на "Сиянието" е дублиран едва три години по-късно с покварения мафиотски opus magnum на Браян Де Палма "Белязаният".

Разточителната, потопена в кръв и кокаин драма за възхода и падението на кубинския търговец на дрога Тони Монтана получава враждебно посрещане от прослойката на професионалните критици и за известно време наистина се смята за лош филм. За провал, неуспял да надскочи режисьорските фойерверки и крайната си стилизация с някакъв по-сериозен кинематографичен принос.

И по-лошо - монументалното актьорско изпълнение на Ал Пачино в ролята на животното Монтана, е оценено като лош вкус и тежко преиграване.

В този контекст номинацията на Де Палма за най-лоша режисура изглежда като напълно рационално решение за борда на "Златна малинка".

С теста на времето става болезнено ясно, че "Белязаният" е дивашки шедьовър на гангстерското кино, а образа на Пачино става глобална културна икона. Тони Монтана логично е един от най-разпознаваемите персонажи въобще.

Греховете на "Златна малинка" са толкова големи, че наградите и до днес регулярно са осмивани за грандиозните си грехопадения през 80-те.

Винаги когато решат да се направят на интересни с някое по-неконвенционално решение, им се припомня за "Сиянието" и "Белязаният".

В последните години обаче не са правили чак такива глупости.

Повечето им други гафове също са от 80-те. Като например номинациите за Харви Кайтел и Дарил Хана за техните роли съответно в "Последното изкушение на Христос" и "Уолстрийт".

През 90-те се объркаха със секусалната екстраваганца на Пол Верховен "Стриптизьорки", но този филм все пак не е истински добър, а е просто върховно забавна второкласна класика.

Някои може да се запитат дали не пропускаме казус ала "Сиянието" или "Белязаният" в наше време.

Дали няма да се говори за "50 нюанса сиво", например като за шедьовър след 5-10 години. Отговорът е: не. В никакъв случай.

Затова се забавлявайте без чувство за вина по време на тазгодишните "малинки".

Новините

Най-четените