Киното днес страда от хиляди болести, мъчи се и се задъхва под тежестта на идеологическо бреме и художествен стерилитет. Все по-модерно и здравословно става да се обръщаме към вчера, за да задоволим глада за качествено екранно изживяване с неопетнени класики.
И колкото по-далече и дълбоко в миналото пътуваме, толкова по-добре.
В десетилетията назад като в неон светят имената на титаните на седмото изкуство. Те сигурно и авторитетно ни превеждат през по-добри филмови времена и пейзажи.
Възможно най-правилният и подходящ пътеводител из богатата, великолепна и понякога непозната история на киното е митотвореца Алфред Хичкок. Внушителен и влиятелен виртуоз като Хич винаги е сигурен залог в трескавото търсене на онази древна магия от светлина и сянка.
Добре познатите му шедьоври „Север-северозапад", „Шемет", „Психо" и „Птиците" са сред най-гледаните, изследвани и дискутирани класики на екрана. Тези масивни произведения функционират като централни артерии в сложната инфраструктура на англоезичното кино и това ще бъде така докато съществуват хора с вкус към качеството.
Но днес ви предлагаме извънредно живописна отбивка към един от експерименталните и най-авангардни опити на гениалния джентълмен - „Въжето".
Поводът е 70 години от излизането на този филм, който е толкова пионерски и дързък, че все още изглежда напред във времето и става по-интересен с всяко следващо гледане.
„Въжето" е психологически трилър, мелодрама, морална пиеса и упражнение по стил от най-висок калибър. Това е първият филм на Хичкок, който се възползва от наситената цветова палитра на технологичния процес, останал в историята с името си Technicolor.
Освен това е първото и единствено заглавие на маестрото, в което се създава илюзията за един продължителен непрекъснат кадър, постигната с хитри монтажни трикове и няколко наистина дълги, виртуозно хореографирани кадъра.
Целият филм се развива в реално време и изследва смъртоносното декадентство на двама млади мъже от горните слоеве на американското общество, обсебени от идеите на Ницше за свръхчовека. Джон Дал и Фарли Грейнджър са Брандън Шоу и Филип Морган - добре облечени и възпитани естети, които решават да извършат перфектното убийство и да го превърнат в произведение на изкуството, предизвикателство към обществото и доказателство за своето превъзходство.
Те удушават свой приятел и бивш състудент с малко въже в просторния си манхатънски пентхаус и слагат трупа в масивна старинна ракла.
Върху нея те разполагат коктейли, предназначени за гостите, които са поканили на вечерно парти. Сред тях са роднини на убития младеж и техният преподавател от годините в престижен университет - Рупърт Кадел, изигран от недостижимия Джеймс Стюарт.
Именно той е отключил фиксацията на Шоу и Морган по интелектуалното превъзходство с лекции за идеите на Фридрих Ницше. Доминиращия от дуета убийци е Шоу и той е убеден, че авторитетният Рупърт ще оцени тяхното „перфектно убийство". С течение на вечерта преподавателят започва да се досеща, че нещо не е наред. Шоу арогантно пуска трохи и следи по пътя на истината в опит да сюблимира своята ницшеанска свръхчовешка природа.
Морган става плашлив и неуверен и търси спасение в алкохола. Когато шокиращата реалност от раклата се разкрива пред него, Рупърт със сигурност не остава доволен от това, в което са се превърнали протежетата му.
„Въжето" е бърз, напрегнат и невероятно наситен портрет на писхологическата патология.
Джон Дал и Фарли Грейнджър са блестящи като двамата убийци с неизказана, но намекната хомосексуална връзка. Над всички е любимецът на Хич Джими Стюарт като авторитетния интелектуалец, който трябва да се изправи срещу развалените плодове на своята философска сеитба.
Почти цялото действие се развива в апартамента с гледка към небостъргачите на Манхатън, материализирани в един от най-качествените студийни декори на епохата. Движенията на всички актьори са били хирургически калкулирани и разписани до последната стъпчица в съзвучие със сложните траектории на огромната камера.
Хореографията на снимачната машина е брилянтна и изумява и до днес. Флуидните и дълги кадри са пълни с информация и разказват няколко истории - всичките интересни.
Филмът се оказва твърде експериментален за публиката в края на 40-те и не става особено значим хит, а дори Хичкок говори за „Въжето" като за неуспешен експеримент.
Но с годините произведението отлежава като квалитетно уиски и класата му вече не може да бъде отричана и игнорирана. Един великолепен шедьовър на 70 години, който влиза в мозъка като кино от бъдещето.
От едно по-добро бъдеще.
