Преди 25 години литературният свят е похитен от сатиричната визия на младия автор Брет Истън Елис за суетата, емоционалната празнота и патологията на релефното юпи Патрик Бейтман.
Книгата на Елис „Американски психар" е метафора за нарцистичната природа на осемдесетте години - епохата на Рейгън и Гордън Геко. Романът вдъхновява грандиозен скандал, забрани, цензура, бойкоти и смъртни заплахи за автора си - 27-годишния гей от привилегировано републиканско семейство Брет Истън Елис.
По това време "Ню Йорк Таймс" открито призовава за погребването на книгата в гневно ревю, а "Лос Анджелис Таймс" пише: "Свободата на словото предпазва дори "Американски психар".
Детайлните описания на убийства на мъже, жени, деца и животни разтърсва литературните кръгове в САЩ. След като романът успява да преодолее първоначалния шок на публиката, съумява да се свърже с културата, да проникне в колективното въображение на поколението, а после и на следващото...
Екранизацията от 2000-ата година с безупречния Крисчън Бейл в образа на психопатичното юпи от Уолстрийт Патрик Бейтман извежда популярността му до нови измерения, а епохата на социалните мрежи, на мемите, гиф-четата и вайръл сензациите, циментира Бейтман като една от най-могъщите и потентни поп-културни икони на нашето време.
Репликата му "Трябва да върна малко видеокасети" става широко споделяна референция, а образа на Патрик с лице, изкривено в гримаса на маниашки смях, опръскано цялото в кръв, насища иконографията на Западния свят.
Брадвата му е приета в пантеона на легендарните инструменти за убиване - редом до брадвата на Джак Торанс от "Сиянието", моторната резачка на Ледърфейс от "Тексаско клане" и касапския нож на Майкъл Майерс от "Хелоуин".
"Не можеш да контролираш популярността на своята работа", казва Елис по повод 25-та годишнина от публикуването на романа си.
"Мисля, че 99% от писателите биха искали книгите им да са по-влиятелни отколкото всъщност са. Аз съм писал романи, които просто са изчезвали, никой не ги помни. "Американски психар" не е блокбастър с пропорциите на „50 нюанса сиво" или „Не казвай сбогом". Това беше експериментална книга, която писах в продължение на три години в края на 80-те и е изненадващо, че подобно произведение успя да намери такъв дълъг и интересен културен живот, наистина е забавно", обяснява Елис.
Днес "Американски психар" продължава да язди противоречивата си първоначална слава, но сякаш все повече хора го "схващат". Успяват да преодолеят шока от бруталните убийства и мъчения, за да разпознаят острата сатира на материализма и онова чувство за празнота, което те спохожда при непрестанното му преследване.
Елис описва Бейтман като продукт на конкретна епоха и място. Осмисля го като метафора за тогавашната "дендификация" на американския мъж:
"В началото на 80-те мъжете започнаха да се разкрасяват по начин, който беше немислим преди. Взимаха назаем елементи от гей културата и ги вграждаха в своя хетеро-свят - фитнесът, премахването на космите, ползването на козметични продукти.
Много от тях започваха да изглеждат като идеала от гей порното по това време. Може да проследите това явление в рекламните кампании за бельо на Calvin Klein, филма с Ричард Гиър "Американски жиголо", ренесанса на Gentlemen's Quarterly. Всички тези неща ми повлияха докато пишех и информираха "Американски психар". Точно тези нарцистични аспекти бяха много по-интересни за мен отколкото обстоятелството, че Бейтман може да е сериен убиец".
"Американски психар" притежава универсален чар и опасна гравитация, той притегля съзнанието с покана за гостуване в един финансово проспериращ свят на просторни апартаменти в минималистичен стил, гледки към красотите на Манхатън, фон от поп музика с почерпка на Фил Колинс, Уитни Хюстън и Хюи Луис, и преследване на идеала за физическо съвършенство.
И всичко това - потънало в най-абсурдно и безстрастно пролятата кръв.
Отначало Елис посочва собствения си баща като централно вдъхновение за Бейтман, но днес той е събрал куража да си признае истината.
Главният герой е самият писател.
Стремежът към козметично съвършенство, желанието да паснеш в едно общество, към което не искаш да принадлежиш толкова много, но в същото време оставяш неизследвани алтернативите и другите опции - това са нещата, които Елис усеща по онова време. Те се превръщат в градивен материал за фигурата на Патрик Бейтман.
Финалът на "Американски психар" е умишлено двусмислен и оставя вратата отворена за интерпретации. Дали наистина Бейтман е убил всички тези хора или насилието е само плод на извратеното му въображение?
Противоречията и парадоксите в природата на персонажа са част от неговия дълготраен ефект върху популярната култура. Идентификацията с отделни черти на образа е колкото лесна, толкова и травматична.
Всеки от нас има малко „Американски психар" в себе си. Но не бързайте обаче да вадите брадвата от мазето и да я използвате срещу някой, който има по-качествено изработена визитна картичка от вас.
Като за начало може да опитате с 1000-те коремни преси, с които Бейтман започва деня си.
А сега ме извинете, трябва да върна малко видеокасети!
