Клинт Ийстуд, едно от олицетворенията на мъжествено присъствие на екран, дъвче хотдога си, а същевременно стреля със своя масивен револвер "Магнум" по банкови обирджии, проявили неблагоразумието да упражняват занаята си близо до любимата закусвалня на неговия персонаж - суровия инспектор Хари Калахан от полицията на Сан Франциско.
Шест път ли е стрелял Хари, или само пет?
Въпросът вълнува не само ранения бандит, към когото е насочено дулото на "Магнум"-а, но и всички зрители, притаили дъх дали ще станат свидетели на безмилостна екзекуция насред улицата... дори когато вече са гледали филма или поне легендарната сцена от него.
Над половин век след появата си и въпреки жанра - "екшън трилър", "Мръсният Хари" (Dirty Harry, 1971 г.) все още може да разпали философски въпроси за морала, полицейското насилие и слабостите на съдебните системи.
Към трилъра на режисьора Дон Сийгъл ме върна сборника с есета Cinema Speculation на Куентин Тарантино (скоро би трябвало да се появи и на български), в който режисьорът на "Криминале" и "Имало едно време в Холивуд" подробно разказва защо "Мръсният Хари" е сред любимите му филми от 70-те, защо публиката е реагирала така добре на него и защо част от критиците са го заклеймили като "фашистки".
Едно освежаващо гледане по-късно съзнавам, че и днес, 53 години след премиерата, историята от екрана безпроблемно може да провокира емоционална реакция, тъй като живеем във време на остри социални конфликти, заобиколени - а понякога и подсилвани - от международни сблъсъци.
"Мръсният Хари", ако не знаете или не си спомняте добре, започва с това как серийният убиец Скорпиона застрелва невинна жена в басейна ѝ. След това иска да му бъде платено, за да не продължи с престъпленията си, макар да е спорно дали има намерение да спира.
Разследването на случая е от онези лайняни бомби със закъснител, от които висшестоящите се чудят как да се отърват възможно най-бързо, като с него се заема гореспоменатият инспектор Хари Калахан (Ийстуд).
Хари е "мръсен" именно защото му връчват онези гадости, до които друг не иска да се докосва, а му ги дават, защото е добър. Не добър човек - да не допускаме тази грешка в преценката - а добър в работата си, т.е. да затваря случаи. Понякога със своя "Магнум".
Къде с полицейска хитрост, къде с крак отвъд закона, Калахан успява да изпълни възложената му задача, но хепиендът се отлага - в крайна сметка Скорпионът, видимо нестабилен и опасен престъпник, е пуснат на свобода и дори опитва да се изкара жертва на полицейски произвол.
Тук се прокрадват две от най-силните качества на "Мръсният Хари". Сценарият на филма бяга от рамките, и до днес задушаващи много криминални сюжети, и насиленото отлагане на финалната конфронтация. Този момент тук е достигнат още в средата на филма, за да позволи на сюжета да поеме в нова посока.
Повратният момент е пускането на Скорпиона, ярък пример за явлението "ние ги хващаме, те ги пускат" - разминаването между полиция и прокуратура/съд, което и днес наблюдаваме не на кино, а в новинарските емисии.
Разграничението "добър" и "лош" също е размито. Скорпионът е олицетворение на хаотичното зло, но сценарият не изправя срещу него карикатурен ангел-хранител, венозно назобен с морал. Напротив, Хари Калахан е сив като вълненото си сако.
Човек с трагично минало, той е осъзнал как законът, когото престъпниците нарушават, също така ограничава него и колегите му полицаи. Ето защо си позволява да пренебрегва този закон, когато сам сметне за необходимо.
С това "Мръсният Хари" улавя не само страховете на по-възрастните американци от началото на 70-те години, търсещи ред, но и настроенията на по-младите поколения, според които полицейските управления са пълни не със защитници, а с опиянени от силата на значките си потисници.
Персонажът на Ийстуд е написан и изигран сякаш да се хареса на първите и да ядоса вторите - мълчалив, вечно намръщен (да, Ийстуд така си гледа), с глас, който показва колко не му се занимава с теб, и с голям и мощен пищак. Не клиширан добряк, но клише сам по себе си, за сметка на това изиграно безупречно.
Интересен факт
Актьорът Андрю Робинсън е толкова убедителен като Скорпиона, че след това е получавал смъртни заплахи по телефона.
Филмът на Сийгъл улавя и вечния гняв от липсата на справедливост. Същият, който може да ни накара да оправдаем едно престъпване на закона, ако то наказва друго, без да мислим за създаденото така домино.
Този гняв всъщност кара Хари да прекрачи границата (и да разгневи критиците от онова време).
Реакцията ни спрямо действията му към края на филма е интересен тест за това какви хора сме и в какви времена живеем.
И днес ще се намерят такива, които да видят "фашисткото" и пример за полицейско насилие на екран. Но ми се струва, че много повече ще са онези, които ще кажат "Браво!", защото за тях полицаят, не прекрачващ, а направо прескачащ закона с двата крака, е по-малкото зло от психически нестабилния сериен убиец.
Колкото по-несигурни са времената, толкова по-симпатичен ти е Мръсният Хари. Стига да не си срещу дулото на неговия "Магнум" и да се чудиш шест пъти ли е стрелял, или само пет.
