Малко предистория: Прав е бил великият Шекспир да пише, че има нещо гнило в Дания. В родината на неговия датски принц Хамлет, в кралският двор, се случват с главоломна бързина убийства, братоубийства, полудявания, самоубийства, кръвосмесителни връзки - и всичко това в името на запазването или домогването до едноличната власт.
Който е чел пиесата, знае колко трагично завършва всичко.
По нашите географски ширини е валидна поговорката, че рибата се вмирисва откъм главата. И с нея съм напълно съгласен. Ето малко хронология, която не претендира за тотална изчерпателност. Събитията от миналата 2017 година се развиха шеметно.
С неподправен ужас разбрахме, че човекът, който продуцираше великолепно кино и печелеше десетки „Оскар"-и, Харви Уайнстийн, е брутално, отвратително, зло чудовище, което е насилвало, изнасилвало, тормозело, унизявало и оскърбявало десетки холивудски актриси. Чудовището Уайнстийн се оказа и физически непривлекателно - грозно и дебело, ние си казахме „какъвто отвътре, такъв и отвън".
Заваляха обвинения срещу него, жена му го напусна, беше изключен от Американската киноакадемия, заведени бяха дела, беше арестуван, чака го процес, може да получи доживотна присъда. По това време се появиха и всички смели жени, надмогнали страха, срама, унижението си, те се изправиха пред очите на целия свят, и заявиха, че „аз също, me too" съм жертва на сексуално насилие.
Салма Хайек, Азия Ардженто, Мира Сорвино, Ума Търман, и още, и още жени, разказаха историите си - истории на заплахи, насилие, принуда, безпомощност.
И светът се отврати. И с право. Защото това да насилваш някого сексуално, е травма, която не минава цял живот, не изчезва, не избледнява, скритите белези остават, жертвата е осакатена, насилникът е задоволил нагона си. Жертвата е белязана чак до последния си дъх.
Зная отлично какво говоря - самият аз съм бил жертва на форма на насилие, случило се много години назад, в детството ми.
Тогава дори не съм съзнавал, че е насилие, било ми е представяно като игра. Белезите не минават, уверявам ви. Всяка от жертвите се справя както може, най-често не се справя.
После... после нещо се обърка, нещо се изроди в главите на лидерките на движението #Metoo. Обърка се, или така е било заложено, не зная, няма да изпадам в конспиративни теории. Справедливото движение някак бързо, неусетно и полека се превърна в лов не вещици.
Във вещици бяха превърнати мъжете. Не само мъжете от развлекателната индустрия, а и политици, адвокати, философи, университетски професори.
Стигна се до абсурди - правни и морални. Беше достатъчна само думата на предполагаемата или реална жертва, взимаше се предвид казус, както нов, така и с четвъртвековна давност, и мъжът биваше обругаван, унизяван, лишаван от работа, пенсия, звания, титли. При това дори без някой да си направи труда да чуе неговата гледна точка.
После Уди Алън каза, че това е лов на вещици и на следващия ден беше активирана осиновената му дъщеря, Дилан Фароу, която твърди, че е насилвана от него.
А прокурор и съд са се произнесли, че няма достатъчно доказателства, за да бъде обвинен. И после абсурдът доби нови висоти.
Куентин Тарантино се извини. Публично. Не на насилвана от него жена, той не е насилник. Извини се за това, че навремето не се е досетил какви точно ги върши Уайнстийн, а е предполагал и не го е спрял.
После се появи смешката, че на следващите "Оскари" ще се поканят само мъже ненасилници. Имаше снимка, на която в празна зала седи Том Ханкс. Сам-самичък.
После водата, по която се носи корабът на движението, малко се поразпени, стана кална. Една жена, актрисата Роуз Макгоуън, обвини "вечната и святата" Мерил Стрийп в лицемерие. Нарече я лицемерка заради появата на Стрийп на церемония по раздаване на големи кино награди, облечена в черна рокля.
Уж всички жени в черно, уж солидарност с пострадалите, но не всички бяха в черно, не всички актриси искаха да ловят вещици.
Мерил Стрийп беше наречена лицемерка, а пред дома й цъфнаха билборди с надпис "She knew" (Тя знаеше). Знаела е какви ги върши Уайнстийн и си е траела. Пазела е кариерата си. Това е посланието на билбордовете.
После Опра Уинфри се изказа от гневно по-гневно и от осъдително по-осъдително срещу Уайнстийн, но на следващия ден се появи нейна снимка, тяхна снимка, щастливо ухилени и прегърнати на лъскаво парти, на което той е домакин, а тя се забавлява искрено. И Опра замлъкна.
И светът си каза, че това е очистителен, очистващ процес, че това цялото нещо е добро, е за добро, да се изчисти Холивуд от насилници. И после започнаха да се повяват тихи, разумни, женски гласове. Гласове на жени, които казваха, че цялата тази истерична полемика е вредна, че не е честна.
Моника Белучи защити Торнаторе и каза, че има разлика между „насилие и закачка", а #metoo я погна с епитети.
Катрин Деньов и още сто френски актриси, писателки, изследователки и журналистки написаха и подписаха писмо, в което заявиха, че „Насилието е престъпление. Настойчивите и неумели сексуални аванси обаче не са престъпление, нито галантно поведение. Те са мачистка агресия."
И добавиха, че „макар да е налице осъзнаването на извършвано над жени сексуално насилие, говоренето по този въпрос има противоположен ефект днес - карат ни да изберем правилния тон за разговор, да не споменаваме неща, които дразнят, а онези, които отказват да се съобразят с тези изисквания, са смятани за предателки и съучастнички".
Това писмо, мислено и премисляно дълго време, ясно очерта тънката червена линия, отвъд която не е редно да се преминава. Но посестримите на французойките отвъд Океана реагираха превратно. Приеха това писмо за лична атака, и контраатакуваха, опитаха се да извъртят казаното от Деньов в нейна вреда, и успяха.
Нарочиха я за защитничка на сексуалните насилници, принудиха я да се извини за начина, по който е била разбрана.
И годината от 2018 рязко се оказа „1984".
Мира Сорвино основа и оглави ново женско движение, „Времето изтече/Time's Up". Движението се отчете с това, че под натиск и на негови активистки за първи път не беше позволено на актьор, носител на „Оскар", да връчи награда на своя колежка, отличена в същата категория при жените. Кейси Афлек, обвинен в сексуално насилие беше големият отсъстващ. Падна жертва или си получи заслуженото, въпрос на интерпретации.
Звучен шамар отнесе и Джеймс Франко, който бе изрязан от корицата на списание Vanity Fair - корица, която от десетилиетия е посветена на номинираните за „Оскар".
Бишвата му приятелка го обвини, че той й натиснал главата, докато му правела фелацио в колата. И... това е. Тя е била там доброволно, имали са връзка, не е била насилвана. Няма съд, няма присъда, няма дори чута негова версия.
Жената е права и е жертва. Мъжът е крив и е насилник, чудовище, звяр, изрод. Затова - Франко да е аут от корицата. И не всички мъже по света са похотливи свине, и някои от тях видяха безкрайна омраза у жените към мъжете, и някои мъже заподозряха холивудските звезди в нещо повече от избирателност при обвиненията в насилие.
Някои мъже, но също така и жени, вероятно с право, се запитаха как така нито една, нито една от насилваните жени не се оплака в полицията, не заведе дело веднага след като е излязла от дома или от хотелската стая на Уайнстийн.
Да, има срам, има страх, но има и още нещо - тънка сметка. Да, именно това. Всяка от тях е знаела, че ако се оплаче, ако заведе дело, независимо от развоя му, с кариерата й е свършено. И всяка от тях отчаяно, неистово, повече от всичко на света е искала да стане холивудска актриса. И всяка от тях си е направила сметката. И всяка от тях е станала холивудска актриса.
В началото на текста споменах, че има нещо гнило в #Metoo. Има. Много. Движението уж имаше идеалната цел да помага, да дава гласност на всички, претърпели сексуални насилие. Нищо такова не се случи. Движението се превърна в херметически затворен клуб за богати, красиви, успели, предимно бели жени. Превърна се в извратен клуб по интереси, в оръжие срещу мъже и неудобни жени.
Списание Time обяви #MeToo за "личност на годината" и постави на корицата си берачка на ягоди и анонимна служителка на болница, рамо до рамо с Тейлър Суифт и Ашли Джъд. С това приключиха 15-те минути слава на бедните, грозните, изнасилените, непопулярните жени.
Написах по-горе, и че рибата се вмирисва откъм главата. Така е. Преподписвам.
Така се вмириса главата на тази риба, че направо засмърдя на гнило, на мърша, на труп. Буквално преди дни стана ясно, че докато е двала пресконференции, на които е обвинявала Харви Уайнстийн в сексуално насилие, в същото време Азия Ардженто се е договаряла.
Договаряла се е да не стигне до съд, да не бъде изправена пред съдебно жури, т.нар голямо жури от дванайсет независими съдебни заседатели. Договаряла се е да плати. Шестцифрено обезщетение. И се е пазаряла здравата. Било е поискано седемцифрено.
И нека да е ясно, подсъдим, обвиняем сключва финансово споразумение в САЩ, когато иска да избегне съдебен процес, който може да го прати в затвора или да съсипе репутацията му.
Тук лъсва с пълна сила не просто и не само двойният морал на една от лидерките на #Metoo. Не!
Картината е много по-мрачна, и много по-страшна. Азия Ардженто плаща почти половин милион долара на младия си колега Джими Бенет. Когато той е на 17 години, тоест - непълнолетен, а тя е на 37 години, го завежда в хотелската си стая, където му предлага алкохол, съблича го и преспива с него.
Двамата се познават отдавна, снимали са заедно, но фактът е факт, Азия Ардженто е сексуален хищник, прави секс с непълнолетно момче. Има и селфи, приложено в делото. Ъпсурт биха казали за тази ситуация, че „селото се оказА тъкмо във града".
Иронията е повече от убийствена. #Metoo може много скоро да се окаже колос на глинени крака, с постъпката си Ардженто му нанася смъртоносен удар, изстрел право в сърцето. Не стига това, ами собствената й адвокатка й праща писмо, станало публично, в което пише „Надяваме се, че никога повече няма да ти се случи подобно нещо. Ти си силен и вдъхновяващ творец, и е отвратително, че живееш сред гадни хора, които се възползват от силите и слабостите ти".
Не става ясно кое не трябва да се случва никога повече на госпожа Ардженто? Да спи с малки момченца в хотелски стаи или да я изобличават, че го е правила?
Часове след като новината обиколи света, тя обяви себе си за невинна и прехвърли отговорността за споразумението на мъртъв човек. Да. Невинна била, не искала да дава пари, но я склонил самоубилият се световно известен американски ресторантьор и ТВ-личност Антъни Бурдейн, с когото тя тогава живяла. Той я уговорил да плати. Все едно е непълнолетна или слабоумна, има нужда от попечител.
Тази смрадлива история, тепърва ще бъде разрявяна още, ще вони дълго време. За финал - не съм съдник, зная, че „истината е някъде там", и в главата ми продължава да звучи парчето на Джъстин Тимбърлейк „What goes around comes around". Ще преведа на български заглавието му: „Каквото повикало, такова се обадило".
