В любопитен материал, американското издание на Vice задава един нетрадиционен въпрос на няколко бивши (а и настоящи) пънкари, а именно: как пънк-генерацията, която вдигна среден пръст срещу конформистката красота през 70-те години, се адаптира днес към естетиката на новото хилядолетие, която издига в култ красотата?
Трудно е да си представим доколко разрушителен бе пънкът за традиционните норми за красота.
Живеещата в Брайтън 52-годишна художничка графиня Паша дю Валънтайн си спомня вида си тогава: с предизвикващ главозавайване "гребен", който е бил боядисван всяка седмица, оскубани вежди, английско знаме във формата на светкавица, нарисувано върху лицето й, устни, нарисувани три четвърти черно и червено, нос с пиърсинг и седем дупки в ухото, свързани с верига.
"Определено отхвърлях женствените идеали за красота. Мразех пасивността на женския вид от статуквото", спомня си тя мотивацията си за манифеста си на пънк-красота.
"Мразех еднообразието, нормалността, липсата на въображение. Повече от всичко мразех липсата на сила и презирах вида "ела ме изяж, пухкаво зайче".
Гейл Тибърт сега на 50 години. Тя е била беквокалистка и кийбордистка в пънк-бандата Flowers in the Dustbin и също е искала да се бори срещу конвенционалното.
"Не се чувствах като "нормалните" хора. Исках да бъда различна. Чувствах се различна".
За Карън Амсдън от пънк-бандата Hagar the Womb, това не е толкова отхвърляне на нормативната красота, колкото възхищение пред жените, които са изглеждали алтернативно.
"Просто имах различна представа какво е красиво", казва тя. "Искахме да изглеждаме като тези жени, защото искахме да бъдем изпълнители с ясно изразена идентичност. Отидох да гледам многократно филма Jubilee, основно защото много ми харесваше видът на Джордан":
Целта тогава е да бъде отхвърлена комерсиално възприетата визия за женската красота, а не да спраш да бъдеш жена.
"Ако си мислите, че съм се де-феминизирала, като съм оспорвала и съм се опитвала да руша патриархалните, културни конструкции за мъжественост и женственост - тогава, ок, така е било".
Това е коментарът на 55-годишната Мишел Бригандаж, която притежава лейбъла за дрехи Sexy Hooligans и пее в бандата Brigandage.
"Не мога да обясня колко сила вдъхва да вървиш по пътя, и мъжете, които пускат ежедневно коментари, оценяващи външния ти вид, да се свиват и дръпват от ужас!"
Подобно смело политическо изявление е относително лесно, когато си млад, но какво се случва, когато остарееш?
"Като млада пънк-рок феминистка и анархистка винаги съм се клела, че ще остарея недостойно", обяснява Мишел.
Остаряването обаче е нещо трудно, независимо дали си пънкар или не, защото най-често личният стил еволюира твърде много през годините.
"Да, с годините съм поомекнала", признава графиня Паша дю Валентин.
"Все още бих носила гребен, ако ми отиваше. Обръснах си косата от едната страна на главата преди около година, но просто не ми стоеше добре".
Карън Амсдън обаче се е променила доста повече - за да се върне отново към пънка в доста по-късна възраст.
През 1981-ва, като 17-годишна във анархистката феминистка банда Hagar the Womb, тя е носела гребен, вариращ по цвят между розово, червено, синьо и зелено. "Слагах цял флакон свръхмощен лак за коса, за да остава фиксиран".
Но когато групата се разпада, вкусът й за музика и стил се променя и става по-традиционен.
Между 22 и 46 години, тя описва себе си като изглеждаща "не твърде пънкарски":
"Повечето хора от онова време се изненадваха, когато научаваха за анархисткото ми пънкарско минало".
Но когато групата й се събира отново след 27 години, тя преоткрива своите пънк-корени и се променя: от самообявила се "домакиня" и майка на две малки деца с посивяваща коса, тя се превръща до "работеща майка в пънк-банда".
Тя разказва как се е върнала в много аспекти към оригиналния си стил на рокли от 50-те, ярка коса и грим. "Оригиналният ми стил все още беше в мен, но просто се беше изгубил за около 20 години. Е, беше огромен шок за семейството ми, когато го преоткрих!"
За разлика от Карън, Зила Минкс, фронтменка на бандата Rubella Ballet, не изглежда да е омекнала по никакъв начин.
От навлизането си в пънка на 15 години през 1976-та, когато е боядисвала русата си коса с боя за яйца, тя е запазила конфронтационната прическа и грим и досега:
"Не, не съм омекнала, още по-решена съм да запазя външния си вид; това е част от моята същност. Искам да изглеждам различно от другите, не се опитвайте да ми лепите етикети с вашите вездесъщи дънки и кецове".
Как такъв вид се отразява на работното място в консуматорското общество?
"Повечето пънкари са достатъчно интелигентни, за да си създават сами заетост чрез банди, мода и салони за татуировки, фотография и т.н", отговаря Минкс.
"От 15-годишна възраст поддържам пънк-идентичността си и вида си в бандата и се забавлявам на обществени места с визията си. Като пънкарка с розова коса съм се срещала и съм разговаряла с британската кралица, докато съм работила за благотворителна организация. И изобщо не й мигна окото, когато я запознавах с моите стажанти".
За пънкарите и алтернативните рокери обаче, които са по-известни - като Сиукси Сиукс и Вив Албъртайн, има натиск да продължават да изглеждат млади.
Деби Хари от Blondie наскоро разкри пред Telegraph, че си е правила пластична операция, коментирайки, че "това е част от професията".
Естествено, може да се твърди, че хирургията и инжекциите са форма на подривна дейност, доколкото показваш среден пръст на хода на времето.
Други обаче може да заявят, че този тип пънкари са се продали и се поддават на масовия идеал за младост и красота.
"Мога да разбера някое кръцване и срязване, ако това те кара да се чувстваш по-добре", казва Бригандаж, която е доста мека в подхода си към хирургическите интервенции.
"Аз самата обаче не бих искала ботокс, тъй като нямам много бръчки засега и не искам статично лице! Моя приятелка обаче го направи - и изглежда различно - с по-меки черти на лицето. Тя обаче има дълбоки бръчки около устата и брадичката (точно както и аз), които са наследствени. Те изглеждат доста зле при остаряването, затова с малко запълване там, тя изглежда чудесно!"
"Пънкът е в това да приемаш себе си във всякакви форми и размери", смята Гейл Тибърт и добавя:
"Flowers in the Dustbin имат девиз: "Няма нищо лошо в това да бъдеш грозен" - и наистина е така. Пънкът привлича хора, които чувстват, че не се вписват в нормите. Това са хора, които имат обезобразявания и необичайни форми на тялото. Никой не ги гледа с лошо око за това и за тях е безопасно да бъдат себе си".
"Пънк-рокът е нагласа, не външен вид", коментира Бригандаж. "По-добре да бъдеш пънк отвътре", заключава и Тибърт.
"Много членове на пънк-банди всъщност не изглеждат толкова пънкарски, колкото са феновете им. Това е въпрос повече на нагласа, а ако някой мисли, че за да бъдеш пънк, е достатъчно да сложиш кожени панталони и да си направиш косата на гребен, то той е жертва на модата - точно това, срещу което пънкът изначално се бунтуваше".
