Когато Ейми Уайнхаус взима своите награди Грами през 2008 година и ги посвещава на Камдън, тя не знае, че няколко години по-късно за нея ще се говори като за един от последните, наистина култови млади музиканти, излезли от квартала на Северен Лондон.
Не знае, че ще последва Бон Скот от AC/DC, който умира години по-рано в Камдън от алкохолно натравяне, нито че музиката й ще спре точно тук, където е започнала.
Както на много музиканти преди нея, и животът, и кариерата й са отъждествени с това място - тук е първият й малък концерт, на който е забелязана от индустрията, тук се сгодява, в един от кварталните пъбове - The Dubliner.
Новооткритата й статуя до Камдън Маркет е много по-логично присъствие от всичките китайски стоки, глинени сувенирчета с марихуана, фалшиви Ray Ban очила и тениски със закачливи надписи като "Barbie is a slut".
Популярен основно сред туристи, пазарът е откровено неприятен, мирише на къри и понички и плашещо много напомня на Китен без морето.
Но Камдън Маркет е показателен за това колко ярки крайности може да побере едно място в себе си, без да губи особената си хармония. Хармония на пасвания и несъответствия.
Шум и музика за душата, преглътнати с голямо количество бира в лепкави пъбове са исторически прецедент в Камдън.
Пъб културата в квартала е дълбоко установена още от 19 век, когато масово имигранти от Ирландия пристигат тук и превръщат Камдън в свое убежище - физическо и културно.
Години по-късно, когато английските рокендрол пионери търсят дом за музиката си, пъбовете в Камдън са естественият избор. Обстановката и публиката са точно такива, каквито трябва да бъдат - достатъчно тъмни, достатъчно отворени и достатъчно мръсни. А както историята на Камдън показва, където има пъб, там има и задна стаичка. А където има задна стаичка, има и нова банда.
Тук, в места като The Falcon, рокендролът се мултиплицира както никъде другаде в Кралството.
През 60-те отваря врати и култувата сцена Roundhouse, бивше ж.п. депо от 19 век - първоначално като алтернативно пространство за театър и изкуство, което много бързо се превръща в символ на музиката, която съблича момичетата и превръща момчетата в бунтовници.
Интериорът е впечатляващ: ротонда с красиви метални конструкции поддържа покрива, светлина на тънки струйки само подчертава тъмнината и простора вътре.
Усещането е почти религиозно, подсилено от осезаемия дух на музикантите, които са свирили в Roundhouse. А те са много: Doors, Rolling Stones, The Yardbirds, Джими Хендрикс, Pink Floyd, Led Zeppelin, Jefferson Airplane, Ramones, Clash, Дейвид Боуи, Боб Дилън...
Камдън влиза в 70-те с още три нови сцени, а 70-те влизат в Камдън през тях - Dingwalls, Camden Palace (в момента КОКО) и Electric Ballroom се превръщат в символи на качествената алтернативна музика, на младостта и на всички ексцесии, свързани с тях.
През 90-те, тук, в Северен Лондон бритпопът се ражда наистина, или поне се прeвръща в нещо значимо.
Smiths, Oasis и Blur стават новите култуви банди, отговор на грънджа отвъд океана и завладяват света от малките потни барове.
Принс отваря бутик за странности, боядисан, естествено, в лилаво.
Отново тук, в подземието, дескриптивно кръстено Underworld, пънк, метъл и хард рок сцената в Лондон намират своя дом и кварталът става музикална мека и за тях. Климатът в Камдън - от колоритното имигрантско минало, през рок, фънк, метъл, бритпоп и инди, е повече от благоприятен за алтернативни креативни наклонности.
Тук традиционно стартират нови банди, откриват се нови звезди и може би именно това е и една от причините MTV да избере Камдън за локация на студиата си.
Но има нещо, което в последните години се забелязва и в Камдън и до голяма степен в музиката, която излиза от квартала -
духът е тук, но душата я няма.
Списанието VICE, вечният пазител на ъндърграунда, твърди, че душата на Камдън умира, когато съдът отнема алкохолния лиценз на култувата дупка Marathon Kebab Shop - дюнерджийница със задна врата към стаичка, в която Джак Уайт, Ноъл Галахър, Пол Уелър и Ейми Уайнхаус свирят до сутринта, понякога след големи концерти.
Може би е символично съвпадение, но усещането в Камдън днес е някак рециклирано, укротено.
Баровете - символи на рокендрола и бунтарството, са старателно облепени с луминисцентни табели, които подстрекават към ред и безопасност.
Уличните музиканти вече трябва да кандидатстват за платен лиценз в общината и имат право да свирят само до 10 вечерта - час, асоцииран по-скоро с вечерните новини, отколкото с алтернативната сцена.
Добрите музиканти, култувите банди продължават да свирят в Камдън, но отчасти заради историята на самите места. Суровият викториански индустриализъм на Dingwalls, разбит от мекия, секси фънк на Gonzalez през 70-те; Клаш за четири поредни дни и Грейс Джоунс, която танцува в делириум на някой от тапицираните в червен плюш балкони на бившия театър Camden Palace, който и днес, въпреки новото си име, е като вълшебен бароков палат на LSD...
Тълпи от също толкова пияни и щастливи хора минават през вратите на тези зали, но атмосферата е друга.
От години пуритани и нововъведени в култа Камдън се бунтуват срещу все по-стриктните политики за облекло, държание и цялостно "сресване" на преживяването. Тротоарите продължават да са просмукани с бира, цигарен дим и обречен стремеж към вечна младост. Самите места са същите, може би дори по-приятни, приветливи, по- чисти и обезопасени.
Но, както казва легендарният BBC радио водещ Робърт Елмс, фен и обитател на Камдън от 80-те, когато е скуотър в квартала с тогавшната си любима, певицата Шаде: "Като гъбите, рокендролът расте най-добре на тъмно".
А Камдън, 2014, е прекалено добре осветен.
