Провокирана от статията "Бум, бум, бум - ще си купя пистолет - газов - седнах да опиша подобна абсурдна случка, свързана с български институции, която може да ви бъде интересна, а на читателите ви - полезна!
Преди време се наложи фирмен сервиз да смени предното стъкло на автомобила ми. И въпреки че няколко пъти ме уверяваха, че стикерите по стъклото ще бъдат преместени внимателно и невредимо на новото стъкло, баркодът на винетния стикер беше тотално заличен.
След като от сервиза не успяха да ми кажат дали по този начин е валиден, реших да се поровя из интернет и да видя дали темата вече е обсъждана някъде и има адекватно и изпробвано решение. Оказа се, че няма, което моментално породи редица съмнения, че ще попадна в поредния административен абсурд. Дълбоко се надявах да не бях права...
Първа стъпка - КАТ
Кой ще ви санкционира, ако винетния стикер е невалиден? КАТ. Обадих се няколко пъти в КАТ за да задам на някого привидно лесния въпрос - винетен стикер със заличен баркод (макар и с втори отрязък) невалиден ли се води!
Без резултат - или не съм се обаждала на правилното място или сега нямало кой да ми отговори, но си имало началник и приемно време, в което мога да отида и да си задам въпроса. Видя ми се абсурдно цяла институция като КАТ да не може да ми отговори на въпроса по телефон или писмено, но отидох в приемното време на въпросния шеф.
Друг е въпросът, че приемното му време съвпадаше с моето работно - но го направих, все пак ми предстоеше пътуване, а единственото, което ме вълнуваше в този момент бе да бъда изряден гражданин на тази ... република (?!).
В приемното време на шефа на КАТ, разбира се, него го нямаше и никой не знаеше кога ще се върне. Портиерът обаче под сурдинка ми подшушна, че "ей тоя там с шапката е заместникът му", ако искам да го спра и да го попитам.
За това бях отишла и не предполагах, че гражданин като мен, който образно (и доста изтъркано, но вярно) плаща заплатата му, ще обърка хармоничното съществуване на държавния служител.
Заместникът, видимо раздразнен, че искам да говоря с него, ме изслуша, без да ме погледне в очите и ми каза с назидателен тон: "Какво ме занимавате с глупости - такъв винетен стикер за нас е невалиден!".
Казах: "Чудесно - а какво да направя в този случай?". Отговор не получих, заместникът със заплатата си тръгна, сякаш не ме е чул, а аз останах с отворена уста и в ступор от случващото се! От това състояние ме извадиха няколко странни погледа и вече знаех, че това ще бъде дълга бюрократична битка с безброй неизвестни.
Подготвих се с достатъчно търпение и на следващия ден се опитах да се свържа с ИА "Пътища", които издават тези винетни стикери. Отново напомням - предстоеше ми пътуване, а не виждах логична причина да си купувам повторно винетка или да плащам глоба за невалидност, при положение, че нищо не съм й сторила!
Втора стъпка - ИА "Пътища"
В хаотичния сайт на институцията успях да открия десетки телефони на дирекции в агенцията. Отне ми няколко дни да се свържа с някой от тях като накрая от изненада, че някой ми вдига, почти изтървах телефона си.
След поредица от прехвърляния, все пак се намери един човечец, който ми обясни, че при подобна повреда на винетката, трябва да отида в най-близкото РПУ, където да подам заявление за случилото се.
Със служебната бележка, която те ще ми издадат, с повредената винетка и вторият й отрязък, с копие от талона на колата, трябвало да отида в ИА "Пътища", където щели да ми я заменят. Бинго! Светлина в тунела! Бях готова да забравя КАТ и неработещите телефони за миг!
Трета стъпка - РПУ-то
В РПУ-то дежурният ме изслуша и отсече: "Няма такова нещо, не издаваме такива служебни бележки". Да съм отидела в КАТ. Казах му, че оттам се връщам, но той настоя, че такова нещо няма, да съм си ходела, че имали работа (?!), а тия от ИА "Пътища" ме били подвели.
С цялото си уважение към институцията, макар и твърде разочарована, реших да се прибера, да прочета закона, да се обадя отново в КАТ, в ИА "Пътища" и ако отново никой не може да ми каже какво трябва да направя в тази привидно нищожна ситуация, да ги... знаете. Все пак търпението ми почна да се изчерпва, а и пътуването наближаваше.
Четвърта стъпка - Законът
Законът за пътищата, чл. 10а, гласи: „при унищожаване на залепената част от годишния винетен стикер вследствие на счупване или кражба на предното стъкло се издава безплатен годишен винетен стикер.
(изм. - ДВ, бр. 69 от 2008 г., изм. - ДВ, бр. 75 от 2009 г.) Счупването или кражбата на предното стъкло се удостоверяват съответно със служебна бележка или с констативен акт на Главна дирекция "Охранителна полиция", а производственият дефект на винетката - при оглед, извършен от представители на съответното областно пътно управление на Агенция "Пътна инфраструктура"
С две думи - след като предното ми стъкло бе сменено заради счупване, то тогава МВР и главната му дирекция "Охранителна полиция" ТРЯБВА да ми издадат служебната бележка, която вече бях поискала. Всичко беше ясно - законът казваше всичко! Пишеше го черно на бяло!
Пета стъпка - същото РПУ
Въоръжена със закона в ръка, се оказах отново при дежурния в РПУ-то и му показах закона. Той каза, че за такова нещо не е чувал и нищо не можел да направи за мен. След дълъг и напоителен спор, в който държах да говоря с негов началник, мернах на стената ценоразпис, на който пишеше и "служебна бележка - 3.50 лв."
Посочих му го и шеговито предположих, че точно тази служебна бележка от 3.50 е тази, която ми трябва. Полицаят, видимо ядосан, тръгна да говори със шефа си. Настоях отново аз да говоря с него, а той се развика (говорейки ми на ТИ): "Що си мислиш, че ще си по-убедителна от мен?!".
"Щото няма да изляза от тук без служебна бележка" - тропнах с краче аз. Полицаят смени няколко цвята на лицето и отвърна: "Квот' искаш прави, бе, ако искаш и тИливизията извикай".
С тази реплика полицаят си вкара брутален автогол, без дори да подозираше за това, защото аз работя в телевизия. Казах му го. Натъртих обаче, че съм там не като журналист, а като обикновен гражданин.
След половин час разяреният полицай се върна видимо променен: "Ще пишем ли?" намигна ми той и ми подаде бланка за попълване. Попълних я мълчаливо, а той ми каза видимо притеснен: "Сега трябва да платите на касата такса за служебната бележка". "Три и 50, нали?" попитах без дори да го погледна, но усетих, че едва се сдържа да не ми шибне един.
Платих си 3 и 50-то и си тръгнах доволна! Финито! - казах си - Пътуването ще се случи.
След няколко дни получих обаждане от РПУ в краен квартал на София (защото там се намирал сервизът, който ми е сменил стъклото) да отида да си взема служебната бележка. Отидох.
Шеста стъпка - РПУ-то на крайния квартал
Упътвайки ме, кварталният полицай непоколебимо ми говореше на "ти", въпреки че не поддавах и до края се обръщах уважително към него. Открих кварталната приемна, открих полицая, а той ми хвърли една служебна бележка и, докато се обърнеше, явно очакваше да ме няма, защото видимо се стресна от въпроса ми.
"Това ли е всичко? Лична карта трябва ли ви?". "Че за к'во ми е?". "Ами, за да се уверите, че аз съм тази, на която трябва да издадете служебната бележка!", "А, да - дай картата!". Без коментар!
Докато разсеяно поглеждаше личната ми карта, го попитах: "А свързахте ли се със сервиза, в който стъклото ми беше сменено?" (що ми беше да питам!). Той каза равно "не" и аз тогава вече бях сигурна, че това е българският Параграф 22.
Защо им беше въобще това препращане на документите из цяла София, при положение, че тази служебна бележка беше написана, без каквато и да било проверка на твърденията ми?! Още не мога да разбера, но честно казано, вече не ми пукаше. Важното беше, че лелеяната служебна бележка за 3 и 50 беше в ръцете ми.
Бях на финалната права!
Седма стъпка - ИА "Пътища"
За да разбера къде точно трябва да представя документите, отново грабнах списъка с десетки телефони на агенцията. Отново напомням - аз работя и не мога да се шляя по улиците и неадекватните институции по цял ден. Два дни безрезултатно въртене на телефони, след което вече ми беше писнало, ама наистина.
Накрая ми вдигна някаква секретарка и се принудих да започна с напълно логичния въпрос: "Извинявайте, може аз да съм в грешка, но днес нали е работен ден?". "Да", отвърна секретарката. "Както и вчера, нали?". "Да". "Както и онзи ден, нали?". "Да". „Ами тогава каква е причината никой от телефоните на институцията ви да не бъде вдигнат вече трети ден".
Не получих логичен отговор, нито каквато и да било информация за това къде да подам документите, до които се добрах след няколко кръга на ада. Вече бях наистина бясна и накарах секретарката да си запише телефона ми и да го предаде на работещ неин колега, който може да отговори на елементарния ми въпрос. След десет минути една жена ми звънна, обясни ми къде да отида и каза, че ме чака.
Очевидно ме чакаше, защото когато влязох във фоайето, охраната ме посрещна, изричайки въпросително името ми. Жената на гишето прие документите ми и се опита да ми влезе в положение.
Обясних й, че колкото и да е учтива, няма как аз да съм, след всичко, през което трябваше да премина. Подадох документите си и вече започна да ме гложди мисълта, че е прекалено лесно, за да е истина. И се оказах права - шефката я нямало да разгледа сега документите, утре да съм отидела.
Вече можех да понеса всичко. В този момент исках да изкрещя "Абе, я си...", но се чух да казвам: "Не направих всичко това, за да си купя втора винетка, а за да получа това, което законът казва, че трябва да получа! Ако исках да си купя втора винетка, нямаше да си съкращавам живота с този абсурд! Пътувам вдругиден!" и треснах вратата.
Осма стъпка - ИА "Пътища" и винетката в моите ръце
И така. На следващата сутрин служителката ми звънна с приповдигнато настроение, за да ми съобщи "добрата новина, че шефката е одобрила" (не знам защо това трябваше да е толкова „добра" новина, при положение, че не е въпрос на лично благоволение, а на спазване буквата на закона?!
Ако не го беше направила, надали някой можеше да предположи какъв гняв щеше да се излее върху нея и цялата им институция). Но вече нищо нямаше значение - бях се справила с неадекватните български институции като обикновен гражданин, точно както исках да се случи още от самото начало.
Девета стъпка - по пътя
След като залепих новата винетка на стъклото седнах в колата и напълно сериозно се запитах: "Накъде?". Предполагам, че точно по този начин са започнали десетки хиляди еднопосочни пътувания. Извън България.
