Безгласните българи

Има едни българи, за които се сещаме основно по празници и преди избори. Нищо, че парите, които пращат на роднините тук, са най-големите и сигурни инвестиции, а по различни изчисления броят им навън е между 1 милион и два милиона.

Имаме обаче гадния навик да броим парите, които забравените пращат в свидното отечество, и да пишем стратегии как да ги върнем в България, така че и тук общността да расте с темповете, с които никнат колониите навън. Емигрантите ни имат един общобългарски проблем - невъзможността да гласуват.

На практика огромна част от сънародниците ни зад граница са безгласни (лични карти), въпреки че спокойно биха могли да решат резултата от всеки един вот. Проблемът е хроничен за държавната администрация и удобно претоплян от политическите партии, но по-важното е, че пропилява изконното гражданско право на глас, което принадлежи на всеки пълнолетен гражданин.

"Държавата не обезпечава конституционното си задължение да даде възможност на всеки български гражданин да гласува, независимо къде се намира по света. Реално имаме право, но нямаме възможност", обобщава Вени Марковски, основател на "Интернет - общество" и един от най-изявените българи зад граница.

Или емигрантите са прекалено голяма хапка за родните политици, или вкупом са дамгосани от администрацията. Истината може и да е някъде по средата, но разликата съвсем не е за пренебрегване. "Едно е да разрешиш на 20-30 000 българи по света и още 50-60 000 в Турция да гласуват, друго е да позволиш, да дадеш възможност всички тези два милиона, които са напуснали страната в последните 20 години, да гласуват", казва Марковски, който живее във Вашингтон.

Бюрократичен лабиринт

За да пуснат бюлетина, днешните немили-недраги трябва да подадат заявление за разкриване на избирателна секция в населеното място, където живеят. След кратки неразбории, ЦИК най-сетне пусна страница с такава цел, където всеки може да попълни електронния формуляр до 12 април. Или пък да подаде хартиена молба по пощата.

Притеснителното е, че в интернет формуляра фигурират полета за странни лични данни, като постоянен адрес и телефонен номер, които не присъстват в хартиеното заявление. Красимир Гаджоков оспори от Торонто, Канада електронното заявление, но Софийският административен съд отхвърли жалбата му.

Въпреки стъпките и борбата, желанието на "външните" ни българи да гласуват не изглежда така пламенно. До момента едва 130 българи, живеещи в САЩ, са поискали да гласуват чрез сайта на ЦИК, нищожно малко, като се има предвид, че само в Чикаго наброяват над 150 000. Във Великобритания електронните заявление са подали над 700 души, а наполовина по-малко са в Германия.

"На българите навън им е достатъчно ясно, че това няма да промени резултатите от изборите", коментира Марковски. От думите му излиза, че и емигрантите са изгубили вяра, че могат да въздействат върху политиците, както много хора в България.

"Това обяснява донякъде защо хората се отвратиха от политиката в България. Реално изборите се решават от една четвърт до една трета от живеещите в страната", твърди той и цитира Любен Дилов-син: "Когато отвратените се отдръпнат от политиката, остават отвратителните".

Електронен мираж

Българите зад граница отдавна настояват за електронно гласуване, за да могат по-лесно да упражняват правото си на глас. Идеята обаче среща силен отпор, при това не само сред политиците.

"Има достатъчно голям брой специалисти, които твърдят, че електронното гласуване може да се фалшифицира. Навън също има специалисти, които се съмняват, че то може да бъде използвано, за да затвърди победата на партията, която печели", коментира Вени Марковски, според когото проблемът може да се реши с въвеждането на електронен подпис за всеки гражданин.

Ясно е, че това е въпрос на пари, но също така е и въпрос на желание. А такова май, май няма. "Всеки, който е в опозиция, казва, че трябва да се даде възможност на българите зад граница да гласуват. Всеки, който дойде на власт, удобно забравя за това. Нито едно правителство не е направило така, че да може да се гласува по електронен път", казва специалистът и интернет предприемач.

Електронното гласуване дразни и някои крайни патриотични елементи, чиято позиция е добре известна - българите зад граница не заслужават да гласуват, защото са изоставили родината. Тук не става дума само за нарушени права, но и за грубо подценяване.

"Ние винаги сме встрани от вниманието на държавата, освен когато стане дума за покриване на търговския дефицит, което успешно правим вече 15 години. Не знам колко хора в България си дават сметка какво би се случило, ако два милиона българи по света решат да не пратят пари на близките си тази година - държавата ще фалира само след две такива упражнения", продължава Марковски.

Абсурдистан

Нещата придобиват по-мащабно ниво и стигаме до криво подредената ни родина. Погледната отвън, България изглежда като страната на абсурдите. И като говорим за избори, Вени Марковски сравнява провеждането им с настъпването на зимата - винаги има изненадани, особено ЦИК.

За него е странен и фактът, че ГЕРБ - партия, свалена от власт с протести, продължава да води в социологическите проучвания: "Абсолютно непонятно е за хората, които живеем в нормални и демократични страни това поведение на нашите сънародници. Имам чувството, че българският избирател е като жабата във врящата вода. Известно е, че ако искате да сварите жаба, без тя да се усети, е достатъчно е просто постепенно да повишавате температурата на водата, докато тя почне да ври. В българския вариант това го е измислил навремето Ляпчев, под формата на "скубане на кокошката, без тя да кряка".

Сравнението е повече от удачно на фона на пълното разцепление сред протестните лидери - пишман политици. Ясно е, че и този път ще отидем до урните с лайтмотива "Избери по-малкото зло", който никак не е обнадеждаващ. "След четири правителства, последното от които дезертира предсрочно, за мен, а и за много хора, които живеем в чужбина, най-голямото зло е разрухата на държавността и сливането на властите", изтъква Марковски.

Още по-притеснителното е, твърди активистът, че този недъг все повече се превръща в нормалност в България. И дори се приема с аплодисменти от населението.

"Мнозина знаят за принципа за разделение на властите, малцина осъзнават, че това се изроди в България. Христоматийният пример е вътрешният министър Цветан Цветанов, който от трибуната на Народното събрание обяви едни лекари за убийци. След две години те бяха оправдани, но какво от това. Хората забравиха, че в историята на България има само двама души, които обявиха лекари за престъпници. Единият бе Цветан Цветанов, а другият - покойният вече Муамар Кадафи, лидерът либийската Джамария", напомня Марковски.

И така стигаме до безпочвения национализъм, насаждащ омраза и страх от брутална война, разк(р)ачената ни между Изтока и Запада външна политика и параванното приобщаване на българските общности зад граница.

Докато гледа цялата бутафорна политика на показности и приказки, българинът все повече засилва желанието си да емигрира. Ако не за себе си, то поне за децата си.

"Колкото повече хора напускат, толкова по-зле става. Единственият начин нещата да станат по-добре е хората да се връщат", казва Вени Марковски, но е скептичен: "Истината е, че без достатъчно голяма критична маса, тези неща трябва да се случат с политическа воля. Такава няма, защото никой няма да почне да реже клона, върху който е седнал".

Жалко, че добрата воля на емигрантите ни свърша дотам да помогнат на близките си да не умрат от глад, студ и болести в страна-членка на ЕС. Би било добре, ако гласуват колкото се може повече от тях - никоя партия не може да купи гласа им, както правят със стотици хора тук, нито пък работодател би могъл да им окаже натиск, за да пуснат посочената от него бюлетина. И така ще помогнат на тези, които искаме нормалността да се случи. Просто блян.

Доста тъжно за финал.