Най-впечатляващото изказване на американски президент от известно време насам бе това на Барак Обама в разговора му с New York Times преди няколко дни: "Искам да съм уверен, че всички ние във Вашингтон инвестираме поне толкова време и енергия в дебата как да развиваме икономиката и да увеличаваме средната класа, колкото отделихме през последните 2-3 години за спорове как да намалим дефицитите."
Естествено, това няма да се случи, поне не и с този състав на американския Конгрес
Но ако Обама продължава да поддържа агресивната си позиция за икономиката, която представи миналата седмица, той може да започне да променя начина, по който се говори за проблеми като икономиите и неравенството през последните 30 години.
Доста дълго Обама залагаше предимно на спестяването. Либерални икономисти (Пол Кругман, Джеймс Гълбрайт, Дийн Бейкър) и либерални теоретици (Боб Кътнър) бяха бесни от тази му позиция. Ако бъдем реалисти, не че Обама е имал "рузвелтов момент" след срива през 2008 г.
Иронията при срива и последвалия хаос беше, че той беше достатъчно голям, за да раздразни горните 5 процента (които изгубиха огромно състояние), но недостатъчно голям, за да вбеси най-долните 40 процента (повечето от които, дори и с високата безработица през 2010, запазиха работните си места и удържаха на бурята).
Структурно погледнато, точно затова и се прояви революцията - контрареволюцията в САЩ, под формата на Чаената партия. Ако в Америка имаше 24-процентна безработица през 2009 г., каквато е имал Рузвелт през 1933 г., Обама би имал много по-голяма свобода да предприема по-радикални експерименти.
Така че всъщност ходовете му вляво бяха ограничени
Никой обаче не го караше да възприема за приоритет намаляването на дефицита, или неискрено да отстоява постигането на "голяма сделка" с бюджетни изнудвачи. И със сигурност никой не го е карал да огласява абсурдни и непродуктивни девизи как правителствата са като семействата и трябва да затягат коланите през трудните времена.
Щеше да е по-добре той да беше достатъчно смел, за да каже сегашните си думи въпреки кризата, още през 2009 г. и 2010 г., заявявайки на американците, че всъщност правителството НЕ е като семейство - и точно когато частният сектор всъщност няма пари, които да налива в икономиката, публичният сектор трябва да се намеси и да изиграе тази роля.
Най-вероятно той и Дейвид Акселрод са разполагали със социологически проучвания, според които това е изглеждало твърде голям риск. И все пак беше истина. А поемането на рисковете и изричането на истината дори при неудобни обстоятелства, поне теоретично, е именно задачата, за която хората си избират политически лидери, нали?
Както и да е, събитията очевидно са направили изричането на този факт по-малко рисково, защото сега сме в ерата на бюджетно секвестиране и сериозни орязвания на средствата - и има масово признание, че икономиите са навредили сериозно на икономиката. Казва го дори Бен Бернанке, който продължава да умолява Конгреса (в евфемистичния си Фед-маниер) да направи нещо, за да помогне на икономиката.
"Фискалната политика," гласи скорошен прессъобщение на Фед, "ограничава растежа, постижим за управлението." И колкото и на някои хора да не им харесва, "фискална политика" е обратната страна на "паричната политика" - и означава правителствени разходи, прокарване на закони, все неща, които в момента просто не се правят.
Обама най-после се реши да започне да изрича неща, които трябваше да казва през цялото време
Разговорите за "голямата сделка" приключиха и той прокарва не само нов дневен ред, но и алтернативна теория за икономическия растеж. Обама може и да не постигне прокарването на закони в тази насока, но поне може да прекара следващите три години в наблягане върху два основни аспекта, които ще му помогнат да бъде запомнен с добро от поколенията.
Те биха изместили дебата по начини, полезни за евентуалния бъдещ президент Хилари Клинтън (ако това се случи, разбира се), и кой знае, може би с известен късмет биха му помогнали да спечели някоя и друга предстояща битка с републиканците в Камарата на представителите.
Първата теза, която той отстоява, е: икономиката може да расте не като се инвестира в най-горния 1 процент, а като се създава колкото може по-голяма потребяваща пазарни продукти средна класа. Това е идеята за "изхода чрез средата". Белият дом е хубаво да не се отказва от тази си идея. "Икономиката на предлагането" не се наложи за ден-два. Тя трябваше да бъде обяснявана в подробности. И трябваше доста време.
Второто, и по-важно: Обама говори и за неравенството
Обикновено когато либералните коментатори хвалят либерален президент, че говори за неравенството, се очаква да последва проповед за състраданието. Но не и сега. Крайно време е либералите да спрат да говорят за "състрадание". Поне не толкова много. Редно е да бъде премахната изцяло думата "състрадание" от мета-икономическия диалог.
Какво трябва да се направи вместо това? Либералите би трябвало повече да говорят за това как неравенството е вредно за икономиката, вредно за растежа... вредно за капитализма като цяло. Това не са празни приказки - казва го и анализ на Bloomberg Business Week, както и милиард други източници.
Със заплатите на средната класа, практически оставащи замразени (евентуално с корекция за инфлацията), както те са от края на 70-те години, и нарастването с рекордни темпове на богатството, натрупано дори не от най-горния 1%, а от най-горния 0.1 процент, икономиката прелива от неефективност.
В известна степен, Обама казва точно това в интервюто си за Times: "Ако не направим нещо, растежът ще е по-бавен, отколкото е необходимо. И безработицата няма да намалее толкова бързо, колкото би трябвало. А неравенството на доходите ще продължава да се увеличава." Тези фрази, ако не друго, поне свързват неравенството с растежа, но се надяваме в бъдеще той да бъде по-категоричен по този въпрос и да казва нещата с имената им, без да се опасява от лобитата.
Основният принос на Обама би могъл да бъде в оборването на trickle-down тезите
Защото ето какъв е основният проблем: въпреки практическия провал на "теорията за процеждането" на благата отгоре надолу ("trickle-down"), икономическите дискусии във Вашингтон все още изхождат от набор от предпоставки, работещ в полза на консерваторите.
И това е защото тези предпоставки са нещо, което консерваторите са набивали в главите на обществеността от 80-те години: че харченето по-малко по дефиниция е отговорният подход, и че неравенството не е проблем, който би трябвало да занимава сериозните емпирици.
Тези две тези, или техни версии, са основа на политиките в САЩ и Запада като цяло от десетилетия. Ако Обама може да накара американците - и закостенелия Вашингтон, където за промяната е нужно адски много време - да размислят, и да признаят, че тези предпоставки може и да не са фундаментални истини, той ще е постигнал предостатъчно за икономиката.
