"По-добре да беше родила едно дете, вместо да влачиш втори помияр", изсъска ми съседът бай Валери, засичайки ме пред входа на кооперацията, по повод малкото пале, което жално скимтеше и трепереше от студ, подгизнало от проливния дъжд. Глупаче, не знае да се пази, изоставили са го, без да го научат...
Бай Валери не ме обича, не го обичам и аз. Валерката, както милозливо и угоднически го наричат съседите от входа, е дребно, добре охранено човече с малки хитри очички и големи ръчища в противовес на ръста му. Все си мисля, че някога те не са били такива, развили са се при усилията му да граби все повече и повече...
Бай Валери е управител на стол. Всъщност той с това се е занимавал от мнооого, много отдавна, че си е предал и "занаята" на двете си щерки.
Та бай Валери е толкова обичан от мнозинството съседи, защото продава кебапчета, кюфтета и всякакви мръвки на половин цена от тази, на която можете да си ги купите в магазина. Яйца и мляко също има понякога, но кебапчета - винаги! И така съседите, доволни, без излишни въпроси... блажат.
А аз се питам кога точно престанахме да бъдем човеци. Всички знаят как и откъде дъртият плешивец се снабдява, май по-добре да си го речем направо - краде.
Както споменах по-горе, Валерката беше направил бизнеса потомствен. С едната от дъщерите му, която е на моите години, израснахме заедно и учихме в едно училище. Сетне тя стана - естествено, с таткова помощ, управител на столова в един от домовете за сираци, закътани в малко селище в близост до голям град в Северозападна България. Пресели се там, а след три години вече си имаше изплатен апартамент в София. Малката му дъщеря учи в Англия.
Поддържах общо взето приятелски отношения с голямата дъщеря до момента, в който тя ме покани да й погостувам там в провинцията. Красиво местенце, добре се беше уредила, посетих и дома за сираци.
Признавам, до този момент вглъбена в свои си лични проблеми, болки, любови, радости, амбиции и пр., не се бях замисляла за съдбата и начина, по който живеят тези дълбоко нещастни, отритнати от близки, забравени от общество и институции, преждевремено остарели дечица. Студени стаи, олющени тавани, някъде проплакват бебета, там нямам дори смелост да отида.
Наобиколи ме група по-големшки деца, вгледах се в изпосталелите им личица и мръсни сплъстени косици и ми се дощя със засилка да метна новата си маркова чанта (брат ми живее в САЩ и редовно глези по-малката си сестричка, студентка, със скъпи подаръци) със засилка през прозореца. Страшната мизерия изглежда не правеше впечатление на работещите там, сигурно е и нормално,свикнали са...
Две момиченца на около 8 и 10 години и едно момченце близо четиригодишно трайно ме обсебиха и ме следваха навсякъде. Свалих гривната и обиците, дадох си и парфюма на момиченцата - голяма радост, изпратих ги за гребен, обещах да им направя прически.
Хукнаха, малкият Тони остана при мен. Попитах го какво са обядвали днес. "Картофи с кокал" - отговори ми простичко детето, без да знае как отговорът му накара кръвта да се отдръпне от лицето ми. И тук ли? И тя ли?
Пред очите ми се появи самодоволната ухилена физиономия на бай Валери. Каква овца съм! Ама разбира се, апартаментът, и защо ще напуска София да гние в някаква си изостанала местност. Обезумях, хукнах надолу, повлякох я до дома й, взех си вещите и без повече обяснения си тръгнах.
Та така Валерката ме намрази, а аз неневеждам и него, и угоената му съпруга, и дъщерите му. Представям си и тяхното поколение, ясно ми е как ще бъдат възпитани и какви "достойни" хора ще са.
И още нещо - категорично и безусловно взех решение да си осиновя дете. Не сега, след 2-3 години, нека завърша, а ако не успея да намеря работа в така обичаната от мен България, в която обаче така зверски изнудват, крадат, мачкат и обезличават обикновения съвестен човек, ще замина при брат си.
Но преди това ще си взема дете от дом. Пред очите ми са двете малки момиченца, не мога да спра да мисля за тях. Проучвам процедурите по осиновяване - дълги, мъчителни, тромави... Нямаш право да избираш кое детенце да осиновиш, но те имат право да разделят братчета и сестричета едно от друго - колко хуманно.
30 000 деца чакат с жадни погледи някой да протегне ръка към тях и да изрекат така лелеяните думички "мамо" и "тате".
