Слушам подсвиркването на съседа, който „говори" с гълъбите си и се чудя дали и ние ще се научим да общуваме с нашия гълъб. Преди години за известно време съжителствах с каракачанки. Не се опитах да ги дресирам - така както и не съм правила съзнателни усилия да възпитавам Стоян - някак не ми идва отвътре - подобно на покойния ми приятел Вельо Чешита, който продаваше малки немски овчарки и на въпроса на купувачите „Какво може да прави това куче?" отговаряше: "Каквот' си го научите. Аз бъхтани деца и бъхтани кучета не обичам."
Често съм чувала да казват, че кучетата от еди коя си порода били умни, а от еди коя си - тъпи. Не знам как измерват кучешката интелигентност, но ми се струва, че я приравняват с готовността за подчинение. В този ред на мисли, би трябвало животните, които предпочитат да останат верни на природата си и да следват свой дневен ред, да отстояват независимостта си, да са най-тъпите.
Дали хората не възприемат същия подход и спрямо децата? През първите осем години от училищното образование Стоян беше възприеман от солидна част от учителите си като дете с психически отклонения - най-вече заради това, че опитите на същите учители да му покажат, че Силата е на тяхна страна не предизвикваха една от двете считани за обичайни реакции - а) страх; б) гняв, а странната позиция, която може да бъде формулирана така: „Разбрах Вашата гледна точка. Моята е различна. Разбирам и приемам последствията."
Понякога учителите му са ми съчувствали открито за това колко ми е трудно да се справям с това дете. А аз съм се чудела какво му е трудното да разговаряш с човек, който настоява да разбира. Да, може да е по-икономично откъм време и усилия да се подчинява незабавно. Да, може би е нормално за един тинейджър автоматично да се бунтува без кауза, след което да бъде подкупен или наказан.
Всички тези „нормални" начини обаче изхождат от чужд за същността ми модел - на опозицията „господар-подчинен", „дресьор-дресиран". Ето защо малкото текстове за възпитание на децата, които съм се опитвала да чета, не са ме вдъхновявали.
Спомням си разговора между две лелки във влака. Едната разказваше как двегодишното дете на нейни близки преди да си легне сгъвало и подреждало на столче дрешките си. Другата я попита „Ами как са го научили"? Отговорът беше: „Ами с бой, как?!?".
Признавам, че досега никога не съм постигала и половината от такива висоти на дресьорското изкуство - нито с кучетата, нито със собственото си дете. Може би не се чувствам фрустрирана точно защото не съм правила сериозни опити. Май не съм ги правила, защото никога не съм имала желанието да наложа волята си, да утвърдя егото си... не и чрез децата и кучетата. Струва ми се, че когато става въпрос за възпитание и образование, не става въпрос за фокусиране върху моята личност. Разбира се, ако кучето или детето се опита да нарани или разруши, бих се опитала да го спра. С твърдостта ми в такива случаи са се сблъсквали и възрастни.
