Застаряването на обществото се е превърнало в даденост за съвременния свят, но всъщност не се прави особено много за подобряването на начина на живот на най-старите хора. Оказва се, тази тенденция не е валидна само на територията на България.
Има хипотези, че шумно възхваляваното трайно удължаване продължителността на човешкия живот е започнало да се забавя, но броят на много старите продължава да нараства.
Въпреки това дебатите за финансирането на здравната грижа и социалното подпомагане не стигат до разходите, свързани с крайната старост.
Същевременно проблемът с хроничните заболявания и широкоразпространената заболеваемост е най-голям сред хората над 80- и 90-годишна възраст.
Дълбоката старост, ако изобщо се обсъжда, се представя като нещо като "турнир по екстремни спортове". Столетниците стават повод за празненства, просто защото са доживели до 100 години. 90-годишните присъстват в новините, когато тичат километър, изкатерят планина или пилотират самолет. Иначе цари мълчание.
И все основният фокус на повечето социални грижи е насочен към хората над 80 - група, за която грижите са необходими, защото лечението на заболяванията им не може да реши техните проблеми.
Хроничните заболявания и немощ, от които страдат най-старите хора, не толкова се игнорират, колкото са оставени на медицинските услуги и институциите за социално подпомагане.
Естествено, съществуват многобройни начини, по които подобно "хипер-остаряване" може да бъде осмислено и разбрано.
Едната от гледните точки е, че е много позитивен фактът, че все повече хора могат да очакват да доживеят до 100 или повече години. Другата приема това за апокалиптично бедствие, тъй като старостта "поглъща" ресурсите на обществото, необходими за поддържането му. Трета гледна точка балансира между позитивите на повече години здравословен и активен живот и недостатъците на повече години живот с увреждания и немощ.
По света бремето на заболяванията намалява. По-скоро проблемите сега са свързани със заболявания, засягащи по-младите хора, които е по-вероятно да доведат до смърт, отколкото до трайна инвалидност.
За сметка на това състоянията и хроничните заболявания, които са дегенеративни и водят до инвалидност по-често, отколкото причиняват смърт, остават като цяло неизменни.
Нивата на остеоартрити например, които водят до увреждания на опорно-двигателния апарат, но не причиняват смърт, нарастват през последните 25 години. Нивата на разпространение на болестта на Алцхаймер, която причинява инвалидност повече, отколкото води до смърт, също са се увеличили, но по не толкова очевиден начин.
Въпреки че някои хронични заболявания засягат по-възрастните хора, от рода на хроничната обструктивна белодробна болест, която причинява и инвалидност, и смърт, спадат, всъщност най-големият спад в заболяванията е свързан с болести, засягащи младите, от рода на случаи на диария и свързани разпространени инфекциозни заболявания, които забележително са спаднали.
В Дания едно от малкото национални проучвания на 90-годишните е било проведено в началото на този век.
Изследователите са установили, че повечето от участвалите в изследването са имали някакви увреждания и че жените са били по-често засегнати от мъжете.
Същите учени са констатирали, че "около 10% от 80-годишните и над 55% от 90-годишните живеят в старчески домове, където зависимостта от чужди грижи нараства от приблизително 30% до 70% и разпространението на деменция нараства от около 7% до 50%".
Във Великобритания изследване сред 85-годишни е открило среден брой от 5 заболявания на човек като повече от половината са страдали от увреден слух, малко над половината - от остеоартрит, и малко под половината - от високо кръвно налягане.
Малко под една четвърт са имали някаква форма на рак. Под 5% са заявили на изследователите, че са в лошо здраве: повечето са казвали, че са в добро здраве.
Проблемът с мълчанието
Тези последни данни подчертават как дълбоката старост поражда проблеми, които лесно остават незабелязани.
Те са ограничени като цяло в конкретното домакинство или институциите за дългосрочни грижи. Обществото рядко признава съществуването на тези проблеми и повечето от засегнатите от тях, независимо дали са полагащи грижи или хора, за които се полагат грижи, са твърде натоварени с тях, за да правят нещо особено по въпроса.
Въпреки че не са затворени за обществеността, старческите домове присъстват повече в мислите и въображението на хората, отколкото в ежедневния опит на мнозина. Социалните контакти на немощните стари хора, независимо дали живеят у дома, или в старчески дом, обикновено са доста по-ограничени от тези на останалата част от населението.
Повечето хора над 80-годишна възраст живеят сами. Те често имат само неколцина души, с които могат да говорят.
Междувременно истории за тормоз или видеозаписи от старчески домове показват тежка картина на всички, които ги наблюдават, четат или чуват.
Тази изолация и занемаряване спомага за запазването на дистанцията между "нас", които, ако остаряваме, остаряваме далеч от подобни ситуации, и "тях", които нямат този късмет. Да бъдеш стар и немощен не е идентичност, която се приветства, и старите и немощни хора като цяло са неспособни или несклонни да се представят като такива.
За много от тези хора животът е доста труден. Смята се, че хроничните болки при хората на 85 и повече години са разпространени като засягат мнозинството от хората от тази възрастова група.
Старческият живот на тихо отчаяние за жалост не е рядкост, нито старците живеят в героичната вселена на тичащите на маратони 90-годишни хора, които биват показвани по новините.
С привличането на внимание към този проблем не се опитваме да насърчаваме допълнителна виктимизация.
Това, което се надяваме да постигнем, е да разкрием поне донякъде тъмната страна на нашето остаряване и на нашите застаряващи общества. Старостта не би трябвало да се превръща в крайна цел само заради по-дългия живот.
