За първи път от много време насам от арабския свят пристигат не само новини, но и спиращи дъха кадри. Революциите предлагат вълнуващи преки репортажи, някои от които приковават вниманието.
При кулминацията на демонстрациите в Кайро седях залепена за телевизора, гледайки обръщението на Хосни Мубарак към египетския народ. Можех да видя как той говори - имаше симултанен превод - и да следя в същото време реакцията на тълпата.
Мубарак беше в ъгъла на картината, а останалата част от екрана беше запълнена със скандиращи египтяни. За миг беше възможно да си представя, че гледам как самата революция се развива в реално време. Все едно самата аз бях там, почти.
Бях там - почти
Но, разбира се, не бях. Можех да видя какво показват камерите, а голяма част от важните неща оставаха невидими. Не можех да видя как униформените военни преговарят зад кулисите. Не знаех какво казват пратениците на правителството на Обама на Мубарак и приближените му. Не можех да видя семейството на Мубарак и не знаех дали то трескаво се подготвя да напусне града или решително се съпротивлява. Не можех да съзра как бизнесмените прехвърлят своите авоари в чуждестранни банкови сметки, ако наистина са правели това, или как тайната полиция изгаря своите документи.
Въпреки че можех да видя радостните тълпи на екрана, не знаех много и за това, което се случваше по улиците на Кайро. Няколко дни, след като египетската революция беше възтържествувала - мирно, или поне така изглеждаше по телевизията - стана известна една доста мръсна история. Беше съобщено, че видната телевизионна репортерка Лара Логан се е завърнала травматизирана у дома в САЩ, след като била нападната на 11 февруари - нощта, когато се оттегли Мубарак.
Историята с Лара Логан - гаден удар
Докато тълпите в Кайро, както беше съобщено, танцували от радост, Логан, както четем сега, била отделена от своя екип от разгневена тълпа от около 200 мъже, които я набили и може би я изнасилили; те крещели, че тя е "еврейка" и "израелска шпионка" - именно така официалните египетски медии описваха чуждите журналисти.
За мнозина историята на Логан дойде като удар. По телевизията виждахме как "продемократичните" демонстранти - млади и щастливи, мъже и жени - празнуват падането на диктатора. Изглежда обаче зад кулисите е имало тълпи от разгневени египтяни, които въобще не са били щастливи от оттеглянето на диктатора и въобще не им е било приятно да бъдат показвани във вечерните новини на Си Би Ес.
Това не беше единствената липсваща информация. По телевизията определено изглеждаше така, сякаш силата на тълпата е принудила Мубарак да отстъпи. Но още не знаем защо той е решил да се качи на онзи хеликоптер и да замине за Шарм ел Шейх. Имало ли е военен преврат? Дали генералите са го свалили, защото предпочитат демокрацията или защото искат някой друг да поеме властта?
Това може въобще да не е било революция - или поне не революцията, която ние сме си мислели, че се извършва. Възможно е сега армията да откликне на това, което показаните по телевизията тълпи искаха, и да произведе избори. Възможно е също армията да е използвала протестите като удобно извинение да принуди Мубарак да се оттегли от поста, като същевременно тя запази своята власт.
Контраст между телевизия и реалност
Но тогава всички отразявани по телевизията революции са едни и същи. Бях в Берлин, когато падна стената, и контрастът между показваното по телевизията и реалността по улиците беше също толкова ярък. По телевизията гърмяха бутилки с шампанско, хората танцуваха и се поздравяваха, политиците изнасяха прочувствени речи. Когато пристигнах там 24 часа по-късно, посред нощ, настроението в града не беше толкова безгрижно.
Тълпата около Бранденбургската врата беше още там, но не видях никакво шампанско. Вместо това хората крещяха обиди по адрес на източногерманските граничари, които продължаваха да стоят в ничията земя покрай стената, екипирани за борба с безредици и изглеждащи нервни.
Обикновените източногерманци обикаляха из западната половина на града. Те изглеждаха загубени, спяха по подовете на търговски центрове и жп гари. Много от тях мълчаливо се редяха за германските марки, обещани им от западногерманското правителство за "добре дошли", купуваха си по няколко банана и си отиваха през стената - обратно на Изток...
Не беше точно да се каже, че телевизионните камери лъжеха, просто ставаше въпрос за внезапно отворил се вакуум, никой не знаеше какво щеше да се случи след това и не беше толкова лесно да се опишат, камо ли да се изразят с образи и думи, смесените чувства на щастие, тревога, дезориентация, които изпитваха хората.
А реалността на бързо последвалото обединение на Германия се оказа разочарование за мнозина, въпреки че човек не би могъл да предположи това от медийното отразяване на събитията през ноември 1989 г.
Телевизията не лъже за другите арабски революции, които изглежда се извършват. Но докато те се развиват, е важно да запомним, че телевизията създава илюзията за линеен разказ и ясно оформена история. На кадрите въстанието в Бахрейн например изглежда като това в Египет. Млада невъоръжена тълпа; хора, увити в националното знаме; тежко въоръжен режим, който стреля по собствения си народ; непокорна тълпа, която лагерува на площад в центъра на столицата.
Не може да има щастлива развръзка
Всъщност конфликтът в Бахрейн е доста различен, не на последно място, защото е етнически и политически: това, което виждаме, е шиитско мнозинство, заплашващо сунитска управляваща класа и сунитски монарх. Това е колкото призив за демокрация, толкова и движение за граждански права - и не може да има щастлива развръзка след оттеглянето на краля.
Парадоксално от Либия няма телевизионни кадри, или поне не много, защото полковник Муамар Кадафи успешно държи по-голямата част от международните медии извън страната и последва примера на египетските си съседи, като спря интернета. Има съобщения от втора ръка и няколко размазани, клатещи се видеоклипа, които показват мъже, стоящи по ъглите на улиците, понякога тичащи, понякога хвърлящи камъни.
На заден план коли надуват клаксони; хора крещят; стреля се. На една от сцените някой извън кадъра крещейки пита ранен правителствен войник, който казва, че е пратен от Хамис, един от синовете на Кадафи. Въртят се също кадри, вероятно от либийската държавна телевизия, показващи тълпи от лоялисти, които развяват националното знаме и обещават подкрепа за Кадафи.
Какво точно става не е ясно от кадрите
Не е ясно какво става на тези кадри. Те са объркващи не само защото са лишени от логика, а защото не са придружени от глас на говорител, няма кой да даде на историята отчетливо начало, среда и край. Всъщност, ако наистина искате да знаете какво е усещането да си посред нещо толкова сложно като народна революция, гледайте някои от тях. Вероятно няма да разберете какво се случва - което означава, че ще имате отлична представа за това какво е действително да сте там.
