Една нощ в Студентски град

Живях в Студентски град четири години. За мен и за много други мястото е било и ще бъде освен мрачна арена на пиянски бой и разврат, строителна площадка и мочурище през зимата, също и сърдечен дом, където бързо изтичат хубавите години, пълни с любов, секс и търсене на смисъл.

Тук никога не се е случвало да пострадам (или да бъда агресор). А в немалко случаи съм подготвял обстоятелства за това – колко пъти съм се прибирал сам из мрачните разбити алеи, след като неуспешно съм изпращал момиче до общежитието й. Ставал съм свидетел на сдърпвания, но никога на нещо крайно. Сигурно затова злокобните нюанси около градчето са били някак фантастични за мен.

Тая нощ идвам да си припомня мястото. Да се разходя в тъмното. Да ме огреят светлините от дискотеките. И да изям един бургер с купчина картофки отгоре. Като странен изследовател обикалям с ръце в джобовете и възприемам нощните образи.

23:50 часа Спирката пред зала “Христо Ботев”. Последният автобус уморено стоварва десетки. Някои са с анцузи и прибрани коси, други – с предизвикателно облекло и много грим. Първите се прибират от работа, вторите отиват да се забавляват. Наоколо минават момичета с къси поли и тропат с високи токчета по неравните плочки. Разминават се шумни компании. Безброй бездомни кучета, застанали на пост като умни сфинксове пред лавки, баничарници и кафенета, въртят опашки и лаят по профучаващите коли.

Въпреки че по това време няма толкова много хора в Студентски, заради приключилите сесии, навсякъде са разлепени плакати, които анонсират разнообразен избор: ретро парти, турбофолк парти, сръбско парти, пяна парти и парти на тройкаджиите (показваш студентска книжка и всяка тройка от последния семестър в нея ти осигурява питие на аванта).

Във въздуха се носи усещане за авантюра, сладка суета, изгорели газове и пържено.

Не бързам. Искам да потъна и в неосветената периферия на Студентски град

Успявам да проникна в един от блоковете. По стените се четат всякакви надписи – футболни рефрени, партийни лозунги и откровени глупости – от “Спрете да говорите по наш адрес, защото не е във ваш интерес!”, през “К*р за бедните”, до “Peace, Smile and Love”.

През полуотворена врата – вероятно, за да става спасително течение в задухата – успявам да зърна трогателния етюд вътре: няколко момчета, голи до кръста, са обградили прави масичка и вдигат наздравица, докато проритват и щракат на подходящо парче, в което се пее за отсъстващите жени.

Долу на входа заговярам портиерката, която работи тук от шест години. Познава “децата” и не е имала сериозни проблеми в блока, освен с “определени личности, които злоупотребяват с алкохол”. Оказва се, че един от ранените при стрелбата в блок 1 в Коледната нощ на 1974 г. е неин колега и приятел, който за щастие оцелява. Тогава 17-годишният Бранимир Дончев убива 8 души и ранява толкова, а случаят е известен като най-голямото масово убийство у нас. По това време портиерката е била студентка в Минно-Геоложкия Институт и живяла в съседния на кръвопролитието трети блок. Питам я дали изпитва страх сега – предвид връзката й с ужасяващия инцидент в миналото и събитията в Студентски град през последните години - няколко сбивания завършили със смърт. „Не съм защитена по никакъв начин, както и всички портиери по блоковете. Разчитаме на човека отсреща, но ако ти сега искаш да ми направиш нещо, няма какво да те спре”... Пожелавам й спокойна вечер, взимам си довиждане и кафе от близкия автомат и излизам навън.

Ако човек погледне нагоре към фасадата на студентския блок, ще види любопитни детайли:

самотни пушачи, говорещи по телефона, щайги – ерзаци на хладилника – опрени на перваза, а в тях положени буркан лютеница, кофичка кисело мляко и неясна манджа; още съхнещи обувки, избледнели от слънцето трикольори и нечетен брой окачени чорапи... Защото чорапите и невинността в Студентски град неизбежно се губят.

Край съседния блок, на дървени маси и столове от кафето на входа, вече затворило и тъмно, виждам група момичета*. Съученички от гимназията в Габрово, отдавна не са се виждали. Свалили са от стаите бутилка водка и натурални сокове и посягат да ме почерпят. Докато си говорим за боя в Студентски град, от съседната маса при нас идва Ники от УАСГ със собствена история по темата: “Беше нощта на Хелоуин. По улиците нямаше човек, неупотребил алкохол. С един приятел отивахме на дискотека и вървяхме зад група момчета, които близо до дискотеката спряха, един от тях се обърна и без никаква причина ме удари. Паднах на земята и се ядосах супер много. Звъннах на един от моите приятели, които вече бяха в заведението, но докато дойдат, беше станало късно. Бързо ме свалиха на земята и започнаха да ме ритат в главата. Имах две счупени скули, правиха ми операция в “Пирогов”. Докторите казаха, че такава контузия не са виждали и при професионалните бойци – боксьори или ММА – и че това по принцип е най-здравата кост в човешкото тяло”.

Казвам му, че това с ритниците в главата звучи като случая със Стоян Балтов и че е извадил късмет, че краят не е бил подобен. Ники само кима в знак на съгласие.

Към площада с дискотеките, т. нар. “Лас Вегас”

Неоновите светлини струят отвсякъде, а музиката от всички заведения се споява в общ микс, в който все пак преобладава чалгата. Макар едно от знаковите места “Ориент 33” вече да не работи, тихата му и тъмна фасада навява спомени за легендарни вечери. Пред другите светещи здания дори и в този час са застанали тълпи хора – не само чакащи да влязат, а също и пушачи, които спазват забраната. Това увеличава риска от конфликти, мисля си. Повече пийнали хора навън с цигара в уста, сприхави, когато ги бутнат, вардещи момиче или собствено его.

Вижда се символичната кабинка на полицията, спусната сякаш с парашут насред вакханалията от звуци, светлини, движение и плът. Бяла паянтова барака, подобна на количката за хот дог на метри встрани. Контролът тук само е загатнат, без да владее и без да се натрапва излишно на купонджиите. Вътре зад тъмните стъкла неизвестен служител просто пребивава.

Незаконно построената дискотека “Амнезия” отдавна я няма, но плочата в памет на Стоян Балтов на полянката пред блок 16 все така стои.

Вмъквам се в едно такси, за да поговоря с шофьора. Кара от 1973 г. и твърди, че почти всяка вечер минава през Студентски град. “Гледам те – ти не си пиян. Аз пияни не качвам, да знаеш! Не ща да ми повръщат в колата. Само като ги видя, ги познавам. Случвало се е да ми удрят по капака или по стъклото, недоволни, че не ги взимам. Аз ако искам, ще изляза и ще ги разхвърлям, ама ей така кротко и цивилизовано паля и отминавам, да не стават глупости...”. Питам го дали е бил свидетел на инциденти. “Редовно ги гледам как се бият. Даже последно качвах едно момче, 20 кила с напикани гащи, карах го в “Пирогов”. Погледнал момиче в дискотеката и някакви мутри му скочили. Охраната, вместо да помогне, и тя го била. Ма охраната тука си бие...”.

Зимният дворец. Все по-малко спортен комплекс

По него са избили всякакви атракциони. Най-вече огромна дискотека с прилежащо кафе на открито. До входа й се стига по многобройни ситни стълбички. Колко пиян народ се е пребил тук и то без да бъде удрян. В сградата се помещават още билярд център, салон за красота и магазини. Дано поне ледената пързалка се съхрани вътре.

Стигам предела. Последните блокове, в които поддържат форма и в съня си трупат мускулна маса могъщите лекоатлетки, хандбалистки и гюлетласкачки от НСА. Отвъд е обраслото поле, нерадостният кър, който съединява и разделя Студентски град и Малинова долина. В началото нагъсто са насядали кучета и кротко ме оглеждат. Чувал съм, че сред високите жълти треви във вътрешността на полето опъват платнища и биваци бездомници и ромски семейства. Същите обитават и изоставени сгради и помещения в самия Студентски град. Скуотъри един вид.

Посядам на стълби пред задния вход на тоя краен блок и гледам полето. Входът не е за живущите, а за персонала на студентски стол, който явно се помещава тук. Замирисва ми на урина, което е нормално предвид вдадения навътре ъгъл на блока, намиращ близо. Имам чувството, че ме лазят и някакви гадинки, които ме бъркат с помиярите и бурените в полето.

В 05:15 тръгват първите автобуси, в които се качват работещите момичета, сънените любовници и момчетата, които са дали последните си пари за марково уиски и сега разчитат, че в този ранен час контрольорите още не са на работа. Започват да щъкат и маршрутките – с шофьори, които едновременно държат ресто, цигара, кафе, волан и скоростен лост.

Спускам се на автопилот обратно по улиците на Студентски град и търкам очи - все още има какво да се види. На “Баба Яга” срещам сутрешната идилия, която казва много за мястото. Момичета и момчета – персонал от околните баничарница, денонощен павилион за алкохол и цигари и шатра за плод и зеленчук – са седнали удобно на щайги и играят белот. До тях е отворен багажникът на служебно комби, от който връхлита хит на Тони Стораро.

Бързам към Манджа Стрийт, за да се заситя подобаващо. Не говорим за изолирани павилиони за храна, а за цяла феерия от сергии. Докато се движа надолу, ме атакуват отляво и отдясно с фамилиарни подкани: “Батка, за теб?”, “Казвай, пич”, “Тъкмо наредих месото”. Виждам пресъхналите реки мазнина, които се пресичат върху лъщящия цимент. Обичайна гледка тук са притичващите плъхове с размери на малки котета.

Но съм смирен в тая необикновена утрин и докато си вземам бургер с картофки, се сещам колко прекрасно място може да бъде Студентски град

Например футболните игрища, които се пръкнаха в изобилие през последните години. Терени с изкуствена настилка, които светят до полунощ с мачовете на студентите.

И една инициатива, подета от самите обитатели на квартала. В приземно помещение на блок 52 в момента се гради с доброволния труд и средства на учащите “Студентски център”. Планирано е там да има библиотека, зала за дискусии и прожекции и специална част за нуждите на занимаващите се с археология. Пред помещението в момента се облагородява тревното пространство, правят се алеи и се садят цветя. Идеята е мястото да се превърне в притегателна точка за съкварталците и в алтернатива на разпасаните нощни приключения.

Студентски град е противоречив като човешката душа. Тук си дават среща крайности и небивали картини: луксозни барове, кацнали сред буйни храсталаци и найлонови торбички; мощни бегачки на новобогаташи и колички за вторични суровини на клошари; футуристични жилищни кооперации и студентски общежития, символи на соцстроителството; детска градина и пияници, които си подават евтино вино, опрени на стената й...

06:30 часа Стигам парка край УНСС, известен с името “Мир и дружба”. До едва течащата чешма след малко ще отвори врати малък параклис. Провидението навярно не си е отишло от Студентски град. И тая сутрин, вярвам, ще прости греховете на студентите и ще подкрепи тези, които освен че рушат норми и хвърлт салфетки, градят “Студентския център”, себе си и общия ни живот.