"Дами и господа, кацнахме на летище..." започва леко неуверено стюардесата, докато самолетът с леко клатушкане завива от пистата по една от рульожките към терминала. Името на летището не се чува от едновременно изщракване на стотици колани.
"Останете седнали и със закопчани колани до окончателното спиране на самолета на терминала" е заглушено от отварянето на отделенията за багаж над седалките, начални мелодии на стотици включени телефони, а по-бързите вече са на "Ало, Кате, стигнахме". Тази част с "останете седнали" мнозинството пътуващи българи не я умеят. И то още преди да се качат в самолета.
Гейт А8. Тук след около час и малко се очаква да започне отвеждането на пътниците към самолета за София. След около 20 минути пък от София по разписание и дори малко по-рано се очаква да кацне същият този самолет, от който ще слязат стотина пътници, ще бъдат разтоварени техните багажи, ще се почисти, зареди с гориво, кетъринг и едва тогава стоящите вече прави пред изхода пътници ще могат с бодра крачка да се качат.
Час, час, но отпред вече има струпана група от поне 50 човека. Според средното ниво на възпитание тази група варира от стройно подредена опашка до блъскащо се множество, но ярко се отличава от другите изходи, където хората кротко седят на поставените за целта ( и не винаги достатъчно) седалки и четат книга или гледат тихо в своя таблет. Някои слушат музика, други си говорят, но опашки 1 час преди полета на друго място няма.
Да не говорим, че дори най-стройно подредената опашка е безсмислена, тъй като всяка компания има процедури и ред, по който се качват пътниците. Първо се качват майките с бебета и малки деца, хората с двигателни проблеми, пътуващите в бизнес или първа класа, платилите за приоритетно качване при нискотарифните компании. След това някои компании извикват първо пътниците с места в последните редове на самолета.
И настава едно суетене, блъскане, "Стояне, кое място пише в бордните карти?" Следва нервно мърморене "Тези не се научиха да качват хората в самолета" и подвиквания "Шшшшш, алоуууу опашката е отзад" от все още неориентиралите се какво точно става. Тук там се появява и притеснението "Абе, да не сме объркали полета, кви са тези?". Сякаш ако не си висял един час на опашката, не си заслужил да си за този полет.
Ако пък до самолета се стига не по ръкав, а с автобус, множеството удоволетворено получава своята "война" за качване на самолета с тичане, блъскане и бойни викове.
И все пак въпреки мрачните прогнози, места има за всички. Има, разбира се, и недоволни от тях: "На тая й азах прозорец, тя къде ме е бутнала". Но тези оплаквания са малко и са заглушени от опитите за бясно наблъскване на багажа над и под седалките, спорове със стюардесата "Това ще си го държа", наместване и пробване на седалки, масички, сенници и всичко, което се мърда.
Следват поне двадесет телефонни разговора с указания от "Маме, пържените филийки са във фурната" до "Да, бе, мамо, взела съм си якето с мен в самолета, не е толкова студено там...". И докато е сигурно, че пътуващият няма да настине, сега той намръщено се оглежда дали не се е минал с избраното място. Там май е по-широко, тук дали не друса повече при турбуленция, тоалетните май са близо...
"В случай на загуба на налягане в кабината, маски за кислород ще паднат над главите ви..." и строен младеж потеглил на бригада в Щатите стриктно проверява. Маската, разбира се, пада след третото побутване на панела, което налага викането на техник и закъснение от около половин час, но всички наоколо са спокойни: "Работи!".
Полет на националния превозвач до Холандия. "Вие знаете ли аз коя съм" се чува встрани от мен. Наконтена блондинка (без леопардови щампи) се кара на стюардесата. Поглеждам да видя коя е, както и повечето от пътуващите. "Гаджето ми е футболист от Славия" продължава вече в почти истерични викове въпросната VIP гражданка. През седалка от мен националът Станислав Манолев пусна широка усмивка и притвори очи с намерение да подремне. Други с мъка сдържаме бурния си смях, но се отказваме от опитите да заспим.
Защото кметът на средноголям град на предната седалка вече обещава на спътниците си, че "следващия път няма да ходят чак до София", защото "ще направим нашто си летище нискотарифно и кеф ви Амстердам, кеф ви Мадрид, Милано, Барселона...".
Един от спътниците тихо ми прошепва "Симитли - Сидни, Меричлери - Мелбърн, Кермен - Лос Анджелис"... А наоколо се строят къщи на по няколко етажа, хотели на първа линия, отварят се магазини, ресторанти, заведения. Поне по разказите в самолета малкия и среден бизнес цъфти. Поне докато самолетът кацне.
Докато машината спира, пътниците ускоряват, скачат като тренирани от специалните части и вече са готови първи да слязат. Кой знае, може последният да чисти кабината. За довиждане се залепват няколко дъвки под седалките за спомен на следващите пътници. Наоколо звънят телефони, чуват се последния хит на Фики под формата на мелодия и звучни отчети "Стигнахме, бе! Е сега излизаме" и указания "Натам е!". А някъде в далечината се чува "Пешоооооо, ела да видиш!"
