Много боли, когато несправедливо те накажат. Много боли в света на възрастните, защото всичко е не както трябва.
Дори богинята на правосъдието е със завързани очи. Знам, че честност и справедливост са думи от тълковния речник, чието приложение в практиката е напълно невъзможно, особено в родината ми (не че съм си я избрала сама, но пък сама съм избрала да ме правят на идиот в нея!).
И понеже когато ме удрят мен, нямам проблем да понасям ударите, преглъщам, поемам дълбоко въздух, тегля една дълга... усмивка, отупвам се и продължавам.
Но когато тези хора в тази измислена държава ударят детето ми - няма да преглътна, няма да замълча - ЩЕ КРЕЩЯ!!!
Да ме чуе министърът на спорта - Свилен Нейков. Да ме чуят от Българската федерация по лека атлетика! Да ме чуят всички, защото утре ще убият вярата в справедливостта на вашето дете. Те го правят непрекъснато. Случи се и на състезание по ски за деца от столичните училища. И всички ми казват: забрави - те са такива. Не можеш да се пребориш с тях.
За какво говоря:
Състезанията за деца, не стига, че са от дъжд на вятър, ами имам усещането, че имат за цел да убият желанието на децата да спортуват. И повярвайте ми - правят го прекрасно.
Няма да ви занимавам с личния си проблем, защото него нямаше да го има, ако го нямаше големият проблем - стари к...и, които симулират създаването на нов бардак!
На състезанията по лека атлетика в 21 век се мери на око. Да, на око мерят скок от място. При това окото е на човек, прехвърлил 70-те. Нямам нищо против възрастните хора, но с годините зрението отслабва и е добре да ползваме уред. Такъв няма. Така побеждават децата на нашите хора.
Спринтът се мери с хронометри от 50-те години на миналия век в ръцете на също толкова немощни възрастни хора, които едва натискат копчето, за да засекат.
И не стига това, ами с толкова слабо зрение са, че не виждат първия финиширал, защото не е от "нашите", а виждат втория като първи. Каква любов, каква преданост.
На дългия скок мерят по-точно, но пък записват на хартия и при изготвянето на класирането "внимателно" пропускат резултати, за да могат "нашите" хора (децата им) да се качат на стълбичка.
На ските - в една група се спускат картотекирани състезатели и любители. А да познаем кой ще спечели?! На финала реват деца, защото ските им не били намазани с вакса, каквато любителите по принцип не ползват. Отговорът - еми и състезателите са деца, как да ги спрем. Не ги спирай, те и без това са толкова малко. Направете просто две класирания.
Не спират проблемите дотук - на първата състезателка пускат остарелия хронометър 5-6 секунди след като е стартирала. На втората "от нашите" не виждат, че е пропуснала едно от колчетата. Детето се тръшка, че е сгрешило, те го класират на първо място. Всички го освиркват. А дъщерята на моя приятелка на въпроса как се класира ми отговори: "Набутаха ме на 4-то място, защото не съм от правилния отбор."
Мисля, че мога да продължа. Но ще спра с извращенията в детския спорт. Ще спра, не за да не досадя, а за да кажа нещо, което ми е заседнало като буца в гърлото.
Не ми пука дали детето ми е първо или последно - ако го е заслужило.
Не ми пука за старците и техни архаични измервателни уреди.
Пука ми за децата. Пука ми за това, че недостойни възрастни убиват желанието на децата да вярват, да се борят и да спортуват.
Пука ми, че в тази държава на никого не му пука за това какво става с психиката на децата. Дотам ли я докарахме?
Толкова ли ниско паднахме, че не ни пука какво причиняваме на децата си? Това ли искате за вашите деца? Да ви погледнат в очите и да кажат: "Мамо, аз тренирах толкова усърдно и бях пръв. Всички го видяха, само съдиите не. Как стана така?"
Нямам отговор. Имам очи, пълни със сълзи и една бучка в гърлото от безсилието пред безчинствата в тази държава по отношение на децата. Нали в спорта честната игра е най-важната. Така са ме учили.
А вие, господа - от федерациите и най-вече от тази по лека атлетика - на какво учите децата? Няма да ви позволя да се гаврите с детето ми. Няма да ви позволя да се гаврите и с другите деца. Нека спечели не нашият, а най-добрият. Тогава сълзите няма да са от безсилие и няма да те накарат да спреш и да теглиш една майна на всичко, а ще те накарат да обуеш шпайковете и да се върнеш в залата, за да станеш ти най-добрият.
Така ми се иска да бъде. Толкова ли много искам?!
*Заглавието е на редакцията
Да припомним Йордан Йовчев и олимпиадата в Атина. Да, не е само в детския спорт. И не е само в нашия. В спорта просто е така. Нека от малка да знае, че трябва да е от правилния отбор. Това е най-добрия урок в живота. Не я занимавай с глупости като всемирна справедливост и да расте в саксия.
Когато бях в 1-2 клас направиха едно състезание по тичане на 100 метра за да изберат двама от училището, които да го представят на окръжното състезание. Класирах се втори, но третия прояви претенции че той е бил втори и аз като по-стеснителен отстъпих. Някак си изпитах вътрешно удоволствие когато 12-13 години по-късно същия ми сервира храната в едно заведение Така, че горе главата. Който си е некадърен, едно уредено състезание няма да го прати много по-напред.
Това, което прочитам, е отвратително. Случвало ми се е нещо подобно на олимпиада по програмиране, където бях дисквалифициран, защото не съм им занесал на място диск с програмата ми (какъвто естествено съм им изпратил за да бъда класиран на националния кръг ). На същата олимпиада "понеже имало прекалено много участници" бяха селектирани 20 проекта, които да се състезават за приза, а останалите проекти бяха в други категории за утешителни награди, които все пак да бъдат разгледани. Естествено, от тия 20 проекта, 19 бяха от София и Перник Имаше измежду тях отвратителни и елементарни неща. Останах все пак от интерес да изгледам и останалите проекти. Измежду, естествено, бяха истинските шедьоври, а не тъпи програми, които решават квадратно уравнение например. Със същата програма участвах в конкурс на АК "Анубис" и бях класиран на второ място. Там пък не ми казаха кой е първи и с какво ме е победил Все пак се надявам, че е било нещо наистина добро. Но състезанията за аматьори са бял кахър. Да видите какво е в юношеските школи за футбол, например. В повечето отбори без значение колко си добър, няма да играеш в мач, ако не бутнеш на треньора. Съответно бедните деца, измежду които все пак има таланти, рядко стигат до професионален отбор. Междувременно в представителния тим ритат ръгачи, които не могат да спрат топката. Накрая се чудим защо ни е слаб националът и защо няма футбол в А група. Ето затова. Явно същото очаква и леката атлетика. А най-смешното е, че тия децата на "нашите" всъщност също не стават състезатели, защото след такива победи също нямат самочувствие. Какво ли е да видиш с очите си как те задминават, а после да ти дават медали. На мен би ми било тъпичко
А сега се сетих и за преживяванията ми от стрийтбол турнири. 2 пъти стигам до полуфинал. На първия път съдията освен, че си измисляше фалове (все пак беше тренирал с въпросните момчета, срещу които играехме), имаше и наглостта да каже, че при фал ще изпълняват по 2 наказтелни. Това освен, че беше прецедент за турнира, е лишено и от всякаква логика, защото при кош би отбелязал 1 точка. Все пак е стрийтбол, а не баскетбол. Паднахме 7:6, а те 3 пъти хвърляха по 2 фала след чисти чадъри. На втория турнир беше още по-фрапантно, там за малко да достигнем и до саморазправа със съдията. Играем срещу малкия братовчед от небезизвестната фамилия хорозови (които са си фактор в пловдивския баскетбол) и разни негови приятели и тотално ги отказваме. При резултат 7:0 за нас, малкия брат'чед се разпсува по адрес на съотборниците му, каза че няма да играе повече взе топката и я хвърли. Съдията прекрати мача със свирка и сигнал (всичко необходимо по правилник) и отсъди служебна победа за нас. НАЙ-СЕТНЕ НА ФИНАЛ! Да, ама не. В тоя момент Хорозов-татко погледна съдията на кръв, който от своя страна се окопити и продължи мача ДАВАЙКИ ТЯХНА ТОПКА (вместо да изпълняваме наказателен или нещо такова). Малкия братчед (който се състезава професионално и е към 2 метра и естествено изобщо няма право да играе на тоя турнир) застана под коша и отбеляза 11 поредни, защото освен всичко друго се играеше и без изнасяне на един кош. Не знам колко по-жалко може да се развие един полуфинал, който се играе пред 200-300 човека. Естествено всички освиркваха и се смяха, но какво от това. После завърших гимназията и така и не стигнах финала, който ми се полагаше поне единия път, в който си ми беше отсъден даже по едно време..
А на детето ти можеш да му кажеш, че в крайна сметка не е важна наградата и овацията, а прекрасното чувство от това, че си по-добър. Щом всички са видели, че ги е задминал и най-вече опонентите му, може да се чувства горд, че ги е унизил да прибягват до такива селски изпълнения. В моят случай не знам дали първото място би ми донесло повече радост от това да гледам как професионален баскетболист деморализира пред чичо си и го отказвам от играта поне за момент И псува и се тръшка и вика "няма да играя с вас" ахахах тия моменти са безценни, трябва просто да се гледа малко по-ехидно на нещата, както приляга на шампиони.
И ако все още му е гадно, просто му кажи, че в спорта си е така. В случая той е изгубил някаква поощрителна награда и леки аплодисменти. Какво да кажем например за голът с ръка на Марадона, или хилядите голове от засади по големи първенства, където губиш примерно световната купа и няколко стотин хиляди долара, освен всичко останало. Един спортист трябва да е готов и за тия моменти, защото те се случват доста често. Това трябва да го мотивира другия път да ги издуха с 2-3 метра преднина така че и слепия да види и да няма как да му вземат неговото си.