Имам доста приятели, които се занимават с изкуство. В днешно време това означава да свириш нощем в почти празен пианобар (заради перфектно разчетената забрана за тютюнопушене, съвпаднала със старта на европейското, нощните заведения в момента отчитат между 40 и 90 процента спад в оборота), да се занимаваш с малкото останала халтурка и да участваш на някакви фестивали без пари (чух, че в момента на един от фестовете всички банди са се съгласили да свирят без хонорар - само изкуство да има).
Или пък да кандидатстваш за киносубсидия, която предварително знаеш, че няма да спечелиш заради тримата 98-годишни мастодонти на родната киноиндустрия.
Изкуството се превърна в мръсна, почти безплатна и будеща присмех дума.
Та! Май се отплеснах. Имам доста приятели, които се занимават с изкуство, защото това е призванието им и друго не биха могли да правят. И когато се видим някъде, започват да стенат от непосилното си битие.
"Тръгвам отново по кораби, брат", заяви ми наскоро мой приятел - музикант - "Тук не се живее".
"Пич", викам му аз, "трябва да се сопнем на системата. Те се подиграват с нас. Не може да се свиваме цял живот".
"Нали знаеш как стават тия работи у нас", отвръща ми моят приятел. "Ето, лицето X спечели субсидия от над половин милион лева, защото не скача и си трайка"
"Добре де. Защо да не се опълчим на това статукво?", питам аз
"Нищо няма да стане", отвръща ми моят приятел.
Той вече е избрал изхода. Ще свири още няколко години по кораби. Няколко месеца там - един месец тук. Накрая мъничкото му дете ще му вика чичо, защото ще порасне без татко си. А жена му ще си хване любовник. А нашият човек ще се пропие, за да издържи на тая система.
Такава е историята на много музиканти. Тя е една и съща, повтаря се като перпетуум мобиле от много години насам.
Интересното е, че от друга страна няма да чуете никой да протестира. И да говори за това, че българската култура и изкуство са натикани в дъното, в килера на обществената сграда.
У нас всяко правителство в последните години започва с някакви въображаеми приоритети - инфраструктура, европейски ценности... Какво ли не.
Обаче за културата все не остава. Или ако остане, се влага в свои хора.
Нищо ново - ще кажете вие. И какво ни занимаваш с проблемите на културтрегерите, когато нямаме пари да си платим тока.
Но в тежки моменти като този винаги хората на духа - писатели, поети, музиканти и драматурзи, режисьори и театрали, изкуствоведи и подобни - са вдигали глава и са казвали: така повече не може.
Каква е ситуацията у нас в последно време?
Ставаш сутрин и виждаш как някакво знойно девойче представя новия си сингъл с текст:
"Един почивен ден в моя свят. Усещам, че нощта ще бъде добра." И няколко знойни каки се пудрят и гримират в клипа.
По-късно поглеждаш чарта. Лятното настроение е обзело музикалната ни "индустрия".
На фона на цялата ни несгода, песните са в палаво лятно настроение и са ту "Дим да ме няма", ту "Ти не можеш да ме спреш да танцувам цяла нощ", ту "Summer love".
Междувременно, покрай това весело и безметежно настроение страната беше залята от протести. Как пък никой от тия хора, които чрез творчеството си се опитват да напипат обществения пулс и интерес, не изпита желание да се извика веднъж. Само веднъж.
Всъщност не. Не съм съвсем прав. По времето на обществените дебати и обществените протести за ACTA част от хората на изкуството се появиха в кадър, за да обяснят, че са ограбвани от... Youtube.com. Тогава разбрах, че ако имаш 10 000 гледания в тубата, това значи, че 10 000 души по-малко ще си купят твоя продукт.
Къде бяха тия хора, когато преди две години културното министерство ликвидира Пловдивската опера и реализира някакви безумни сливания на театри. Не, те са космополити, артисти на света.
У нас напоследък музикантите се събират само когато почине някой като Уитни Хюстън или Майкъл Джексън. Това е, защото родните творци са твърде големи, за да направят нещо, свързано със собствената им страна.
И май са прави, защото опитът на Милена преди няколко месеца с благотворителен концерт за подпомагане на жертвите на наводненията през зимата, бе събрал, според неофициална информация такава сума, че от срам няма да я спомена.
Преди време попитах един певец - пич, защо правите концерти за Майкъл Джексън, а не направихте нещо за ония деца, които се удавиха с автобуса... Децата от Свищов.
Той страшно се обиди и каза нещо от типа, че Майкъл завинаги ще е жив в сърцата ни...
Няма как да не е жив, след като Кичка Бодурова коментираше погребението му по вече несъществуващата Про Бг.
А междувременно в Родината ни хората на духа гаснат като догарящи восъчни свещи, но никой не ги коментира. Преди години големият български поет Христо Фотев си отиде, осъден за 270 лева от тогавашната БТК.
Софийският университет пък отказа да приеме близо до себе си паметника на Радой Ралин, защото подобни хора дори след смъртта си продължават да бъдат мразени от кадесарските кадри в науката и образованието.
Питам пак - къде са хората на духа в тия казуси. Къде сте, музиканти?
Пеете по частни партита и си налягате парцалите, че е ветровито?
Къде сте, кинаджии? Снимате при Варот и правите по някоя рекламка чат - пат.
Къде сте, писатели? Пишете сценарии за ситкомчета и сапунки и си траете да не би да ви вземат работата.
Я по-добре почвайте следващия трийтмънт, че тъкмо Гошо е оставил Суси в мола - а, а злият Кирчо дебне в мъжката тоалетна...
Бях решил тук да цитирам имена на песни, за да се опитате да си направите по тях картина на живота в България в последните 20 години. Но не ми се занимава с това. Не и във време, в което вдигат тока с 13 процента. В такова време да пееш песни за "Има ли цветя на леглото до тебе" е... престъпление.
И да, в такова време единствената адекватна песен е класиката на Светльо Витков - "Спрете ни тока, не искаме вода".
Сещам се за времето, когато музиката, поезията и изобщо всички форми на изкуството значеха нещо. За групата "Нови цветя", която през 1986 г. изпя песента за Чернобил "Радиация, марулите са провокация".
За поетичните рецитали на Стефан Цанев от преди 10 ноември, на които поетът четеше страшните си снаряди (цитирам по памет): "Ако трябва пръстта с ръце ще изровим, но не по заповед на някакви идиоти, които правят от смъртта ни кариера".
Сетих се за група "Контрол", които излизаха с пижами и милиционерски униформи на сцената преди 10 ноември и пееха откровенни антикомунистически песни.
За киното, което, макар и плахо, се включваше с каквото може ("Вчера", "Маргарит и Маргарита").
Чудя се къде е протестът сега. И ми идват 2 отговора.
Първият е - в България всичко е толкова готино, че хората нямат нужда от протест.
Вторият - в България битува страхът. Творците са се сврели в миши дупки и не смеят да отворят уста.
Кой е верният отговор? Не знам. Отговорете си вие. Ако всичко у нас е цветя и кебапчета, обещавам да не ви занимавам повече с тая тема. И започвам да пиша плажни песни.
