„Аз имам автомобил. Не бих казал, че мразя колите. Просто се опитвам да го използвам интелигентно. Много е хубаво да пътуваш до провинцията с кола. Понякога е хубаво да шофираш нощем из града. Но за да отидеш на работа, на училище или на разходка из града, по-добре е да използваш градския транспорт."
Това са думи на бившия кмет на Богота Енрике Пенялоса; човекът, който превърна колумбийската столица от задръстен, претрупан и проблемен град в място с добре организирана улична структура.
Привнасянето на чужд опит на родна почва рядко е успешно, но този път думата ни не е за някое дисциплинирано западноевропейско сити с традиции, а за хаотичен южноамерикански мегаполис с население над 7 000 000.
Бившият кмет твърди, че няма друг град в света, който да гледа толкова негативно на себе си и мерките, които въвежда, в началото се ползват с 85% неодобрение. Днес нещата драматично са се променили.
Примерът с Богота не е самоцелен. Там също има сини зони (Zonas Azules) и таксите им бяха увеличени като част от плана за „обезкуражаване" на гражданите да ползват личните си превозни средства и набиране на средства за развитието на уличната инфраструктура.
Този инструмент обаче не би имал никакъв смисъл, ако не е подкрепен от други две изключително важни стъпки - подобряване чувствително качеството на градския транспорт и реинвестиция на приходите в изграждането на тротоари, снабдени със специално място за велосипедисти.
Оказва се, че трафикът в колумбийската столица се облекчава не от разширяването на уличното платно, а от увеличаването на пешеходната зона и насърчаването на гражданите да използват алтернативни начини за предвижвате (разбирай велосипеди). Това, което преди години е звучало като басня, днес е практика.
По-интересното в случая обаче е друго. Макар по закон да му се полага бронирана кола, Пенялоса ходи на работа с велосипед. Малка, но много значителна подробност, не мислите ли. Нарича се „личен пример" и е по-силна от всякаква многословна аргументация.
Да оставим за малко колумбийския опит. Предложенията за транспортни промени в София днес идват от хора, които не само не карат колело до работното си място, но и рядко ходят пеша. Неотдавна самият заместник кмет по транспорта заяви в ефир, че не ползва градските автобуси. Нашите уважения, но това е все едно заместник кмета по култура да признае, че не чете.
Как да искаш от обикновения гражданин да се откаже от автомобила си, когато всички адепти за промяна на транспортната среда в столицата ползват личните си (или служебни) коли за предвижване. Защо жителят на кварталите да предпочете градския транспорт, щом дори онези, от които зависи развитието му, не се возят в него.
Усещането за двоен стандарт е толкова силно, че притъпява всяка друго възприятие, включително и адекватното приемане на добри световни практики. Да не говорим, че реинвестицията в тротоари просто не се случва. Велоалеите са само вербална дъвка за хора, които нямат никаква представа от градско каране на колело.
В такава ситуация всяка мярка, свързана със синята зона, е обречена на скептицизъм. Защото това, което ни липсва в сравнение даже със страни от Третия свят като Колумбия, е личният пример на висшата администрация.
Шеф на транспортна комисия на велосипед, кмет в тролейбус - ето за това си мечтаем, та ако ще 5 лв. да стане синята зона.
