Тази моя статия е реплика на две други, публикувани по-рано в Webcafe.bg. Едната от тях е "Станах средна класа, паднах под милион годишно", другата е "Как се сваля милионер".
Както започва авторът на "Станах средна класа..." - "Казвам се Херо, като треньора, ама не съвсем", така и аз - казвам се Калина, като принцесата, ама не съвсем. Не съвсем, защото баща ми не е цар, но пък от друга страна мога да си позволя много повече от една принцеса.
Как започна моята история. По време на предишната икономическа криза - 96-97 г. - мъжът ми изведнъж остана без работа. Аз бях секретарка в една частна фирма. Имахме две малки деца и ипотекиран апартамент в не толкова престижния квартал на София - Люлин.
Общо взето, положението беше зле. Мъжът ми не се прибираше с дни. Нещо кроеше, нещо плануваше, но винаги съм му имала дверие и никога не съм подлагала на съмнение нещата, с които се занимава. Затова и не повдигах въпроса какво се случва.
И ето, че един ден той дойде с готов план, скици и т.н. Всичко беше в главата му - уредил бил кредити от банки, някакви негови приятели щели да помогнат и т.н. Идеята беше да купим земя недалеч от София и да направим свинеферма. В първия момент, като чух, ми стана зле.
Все пак съм родена на пъпа на София, преместих се в Люлин по любов, а сега трябваше да изляза от София, пак по любов.
Но любовта се оказа по-силна и направихме така, както поиска мъжът ми - заминахме на село, купихме мястото и започнахме да строим. Излишно е да казвам, че сме направили всичко с двете си ръце. В началото работехме денонощно, спали сме при прасетата дори. Сутрин сме ставали в ранни зори, вечер сме се прибирали целите в кал, миришещи на... няма да казвам какво.
Но постепенно нещата се наредиха, наехме работници и в един момент се оказа, че не е нужно изобщо да работим. Мъжът ми естествено продължи да прекарва известно време в свинефермата, но аз не стъпвах там. Имах страшно много време за себе си и много пари за харчене.
Започнахме да пътуваме много по света. Никога не съм си представяла, че ще имам любим магазин за обувки в Ню Йорк и че ще си купувам мебелите от известна дубайска мебелна къща. Но когато дойде хубавото, го приемаш с лекота.
И наистина - обикаляхме света, когато ни скимне. Случвало се е в петък вечерта да решим, че много ни се иска да се разходим из Версай и на другия ден вече пътуваме.
Когато бяхме в България обаче бяхме повечето време на село, за да сме близо до фермата, въпреки че имаме апартамент на Витошка и мезонет в южните квартали.
Забравих да спомена, че децата ни вече бяха пораснали и учеха в най-добрите частни училища в Европа. Идваха си само за ваканциите, които прекарвахме чудесно заедно.
През останалото време, понеже ми беше скучно, започнах да търся начин да се самоусъвършенствам. Записах се на уроци по пиано и по рисуване. Имах намерение да правя изложба, но за момента не ми стигат платната. Обаче време има за всичко.
Започнах да изучавам японски език и култура. Толкова се впечатлих, че и до днес прекарвам доста време в Токио. Там се записах на курсове по суши и сега то присъства в менюто ни неизменно всяка седмица. Започнахме да пием само зелен чай Сен Ча и Бан Ча, който купувам от магазин в Токио.
С две думи ожених се за свиневъд и минах в high class. Дали съм щастлива от избора си... Ще кажа само, че не бих заменила живота си за нищо на света...
