Коментарите към рецензии и информации обикновено се пишат по две причини - ако авторът им въобще не е съгласен с изложението или ако е прекалено съгласен. По мои наблюдения първият сценарий се случва по-често.
Хората, които споделят гледната точка на автора, по-често прочитат, вътрешно се съгласяват и споделят линка с приятел/колега/шушу-мушу... обществото. Не губят време в изразяване на мнение, още повече под статия на нов сайт - по-скоро се ограничават с постване в собствения си блог.
Хората, разкъсвани от негодувание заради бозата, която е написал авторът, задължително ще изкажат мнението си. Затова понякога под нелош текст, в който са дадени верни (както после се оказва) прогнози, плътно вървят критични коментари, в които авторът е оплют как си личи, че няма завършено висше, че се прави на умен и други подобни.
Случва се обаче дългата колона от коментари под статиите да е пълна не с псувни към автора, а с реплики като „Точно така!", „О, ще ви кажа и повече..." и т.н. Народът е съгласен и даже добавя нещо от себе си. Причината да се случи това е една - на всички им е писнало.
И така, най-пресният пример за това, че ни е писнало, са отзивите под рецензия на филма „Изпепелени от слънцето"2 на Никита Сергеевич Михалков. Във всеки от коментарите не само се забелязва, а направо вика невероятната ненавист към него. Просто стоиш и се чудиш как му се живее на Михалков при такова отношение.
Какъв парадокс - да правиш кино за народа, да си такъв човек и режисьор, а хората така да те ненавиждат? Никита Сергеевич е възлюбван на принципа, на който бабичките в провинцията с усмивка и задоволство гласуват за Путин и неговите последователи като за „бащицата" и „спасителя". В моето обкръжение обаче отношението към него е гнусливо - в най-добрия случай, и тотална контра - в най-лошия.
Жалко, много жалко. Може би ще ми кажат, че и там няма нищо ново, но толкова обичам „Робинята на любовта", „Недовършена пиеса за механично пиано" и всичко останало, дори и първия „Изпепелени от слънцето". Всички тези леки погледи, полуинтонации и толкова добре уловена човешка драма, която не се забелязва отвън, но се вижда във всичко - очите, гласа, движенията на ръцете, музиката, погледите на другите. Не е случайно, че там са играли звучните Кайдановский* и Богатирев**, забележителната Елена Соловей, елегантният Нахапетов, вълшебните Табаков и Александър Калягин...
Къде са всички те сега? Кайдановски и Богатирев умряха, Соловей отдавна не се снима, Родион Нахапетов е в Америка, където играе във второкачествени филми, Олег Табаков поставя „Околоня", Калягин - в „Единна Русия" (партията, създадена от Путин - бел.р.), е подписал писмото против Ходорковски (осъденият шеф на „Юкос" - бел.р.), а самият Михалков ни най-малко не се съмнява, че е по-велик от всичките. Какво е станало с всички тях? Колко е жалко...
Разказват, че на Табаков му е било достатъчно да излезе на сцената и да види как цялата зала го аплодира щастливо. Има такива хора - искаш да гледаш всяка тяхна роля, всеки техен филм, всеки техен спектакъл отново, секунда по секунда. Всеки миг е удивителен, доставя ти физическо удоволствие.
Достатъчно е актьорът сам да разбере това, и всичко се срутва. Разбира, че е велик, и в този момент спира да бъде такъв. Защото на великите всичко им е позволено, но само ако сами не разбират, че са велики.
През 1991 г. Михалков получава „Златен лъв" във Венеция, през 1994 г. „Оскар" за най-добър чуждестранен филм - за първия „Изпепелени от слънцето", и Гран при в Кан - пак за същия филм. Поглеждайки назад към старите си филми, той е разбрал, че е режисьор от висока класа. И край. Следващият филм вече е „Сибирският бръснар". Велик, народен, красив, трагичен - най-добрият. Всичко е тлъсто и богато. А къде е ювелирната изтънченост на Михалков? Няма я.
Добре, случва се. Режисьорът започва да мисли мащабно, с големите пари и в крак с великите събития - и очарованието си заминава. Тъжно, разбира се, но чак пък да го ненавиждаш заради това?
Но народът отива да гледа - на повечето не им трябва нищо друго освен известни актьори, красиви картинки и голям бюджет. Ако идват да ме гледат - значи аз все пак съм велик. А ако съм велик - значи трябва да дружа с великите хора на този свят, по-точно на тази страна. Още повече при нас сега е демокрация, не е Съветският съюз: на хората като че ли вече не им промиват мозъците, не те хвърлят в затвора за това-онова, което значи, че да дружиш с великите не е срамно - дори е добре и е полезно.
И не само си длъжен да го правиш, но и да разказваш на всички какво трябва да бъде киното в Русия, и по възможност да контролираш колкото може повече свързани с киното съюзи, фондове и т.н. А ако съм толкова велик и контролирам всичко - значи вие сте дребни хорица.
Високомерие, което може би го е имало и преди, но в по-малки мащаби. Аз снимам великото кино за народа, а вие сте отделни представители на народа - малките хорица. Ето заради това - заради ролята на благодетел, която никой не му е давал, а той сам си присвои, и заради това, че се уважава безкрайно - хората го ненавиждат.
Ясно е, че всичко за големия режисьор, казано по-горе, е досаден шум, който идва някъде отдолу. Макар че шумът като цяло стабилно нараства...
Жалко наистина, много жалко. Толкова много исках да видя още една „Робиня на любовта"...
*Александър Кайдановский почина от трети инфаркт на 49 години. Българските зрители го помнят от прекрасната роля на ротмистър Лемке в лентата на Михалков „Свой сред чужди, чужд сред свои".
**Юрий Богатирев също е сред любимите актьори на Михалков. Партнира на Олег Табаков във филма „Няколко дни от живота на Обломов", чийто сценарист и режисьор е Никита Михалков.
