Днешното българско общество е резултат на множество примери - и поколенчески, и управленски, вървящи редом с "постиженията" на знаменателния ни преход. Фаворит за "морално" лице на българската реалност са "възпитаващите" в нравственост и светоглед наши медии.
В зависимост от ситуацията медиите представят какви ли не опорни упражнения на виреещите там "нравоучители". Последните твърдят, например, че да се раздават енциклопедии на ученици от популярна чалга певица било недопустимо, но самите биха скочили в онази пластмасова, цветно еволюирала (до перманентно жълто) уикендо-подобна действителност.
Те ще се наместят удобно зад образцова фасада - например, патриотичната гордост от титли, отличия и световна слава на наши шампиони в спорта, но в удобен момент ще се изпъчат менторски отпред с укор към спортистите, че не ходят на театър, да речем.
Спомням си как футболният гений на Стоичков беше оценяван по поредното му интервю, а спортно-националната необходимост от Матей Казийски - по аргументи извън спортните.
Факт е обаче, че има личности, които са незаменими
А за малка страна, която се ползва с твърде скромен авторитет в света, те са безценни. Тези професионалисти все повече не разпознават клуба или държавата като свои. И заслугата е на знайните и незнайни "морални" застъпници на своя собствен келепир.
Така се моделира цяло едно поколение - било талантливи хора, било бездарници, възпитавани чрез примерите на подмененото лице на нещата. Това са Ф-примерите: на фафла-културата, фарс-демокрацията, фелацио-етиката.
Става дума за лесното, без особени усилия и продуктивност въздигане до статут на народни любимци, което се случва именно чрез медиите. Това са същите тези онлайн и офлайн медии, за които всяко чудо е за три дни - било безкрайно негативният български абсурд, било национално значимият позитивен пример.
Кому е нужно?
Стремежът към куха известност е нещо нелепо, ако го сравним с това да спечелиш доверието на свой истински таргет. Независимо колко голям, независимо къде, но реален.
За един този таргет е там, където се играе футбол или се слуша музика, докато за друг - там, където футболът се играе като тото, а музиката е предназначена повече за гледане, отколкото за слушане. За едни това е идейно-градена общност, за други - медиен тип бардак. Едното или другото.
Кой път е истинският? Примерите на хора, постигнали нещо голямо, винаги ще дадат отговор. Затова и (без)отговорността спрямо тях е с определящо значение, или другояче казано - няма по-силна Желязна завеса от затворените на инат очи!
И днес имаме примери за неопровержими успехи, за световно признание. Спирайки се отново на спортните от тях, радостта ми от тенис-титлите на Гришо и Цвети е винаги огромна, много по-силна от обичайната победо-съпреживяваща емоция.
Не чак до ниво на дълбоката национална гордост, предвид разбирането ми, че освен чисто на емоционално ниво, гордостта се утвърждава трайно и във времето.
Неизмеримо съм се радвал на победите на футболните ни герои от Пеневата чета, показали на цял свят спортните си превъзходства, колектив и дух (на четвърти в света). Защото в спорта е ясно, че след финал на тенис корт в петък, следва нов понеделник. И както в спорта, така и с държавата - само успех след успех могат да те задържат в топ-ранглистата.
А всичко извън постоянно градивната нагласа е там, където сме във футбола в момента: четвърти... в урните за жребий.
Надявам се все още да е останала воля да обърнем прехода към бъдещи примери, основани на успех. И те да са постоянна основа в изграждането на националната гордост - не само към уикендите, а и към понеделниците.
