Слабото момиче

Случвало ли ви се е да се разхождате по улицата в прекрасен слънчев ден, да сте в добро настроение и да слушате хубава музика, която да ви отпуска и да засили положителните ви емоции... и внезапно да видите нещо ужасно, което да ви откъсне от приятното вцепенение? На мен ми се случи преди няколко дни.

Бях приключила работа, всички задачи за деня бяха свършени и просто вървях бавно и се наслаждавах на топлите слънчеви лъчи и на един от любимите ми валсове.

Тогава я видях - подобие на момиче, ходещ скелет с опъната восъчна кожа, блуждаещ поглед, синкави устни... Не чувах и не виждах нищо, просто стоях и я гледах, виждах всеки детайл - и в същото време сякаш гледах през нея.

Защото се върнах назад във времето и се сетих за една приятелка от детството ми - момиче, попаднало в капана на анорексията.

Бяхме съседки, но се виждахме рядко, защото тя отиде да живее в София и си идваше за ваканциите при баба си и дядо си. Като дете бях леко пълна, а тя закръглена, но това започна да ни прави впечатление когато поотраснахме и започнахме да мечтаем за красиви батковци. За 2-3 г. диети, воля и упражнения успях да отслабна почти 10 кг, а приятелката ми напълня още.

Една лято не можах да я позная - беше отслабнала много и изглеждаше много различно. Погледът й обаче не беще щастлив, беше унил и празен. Освен на външен вид, и характерът й се беше променил. Чудех се какво е станало и скоро тя ми сподели тайната.

Призна ми, че се е влюбила в батко 15 г. по голям от нея (тогава аз бях на 20, а тя на 17 г.) и... че е отслабнала като повръща след като се нахрани. Видя ми се странно, но тогава нямах информацията, която имам в момента, и не разбирах, че има ужасен проблем. Беше нещастна, защото гаджето й не я намирало за достатъчно слаба - а тя беше по-висока и по-слаба от мен!

Говорехме, излизахме, лятото мина бързо и тя замина в София. Разбрах, че се е дипломирала и са я приели в престижен университет. После разбрах, че била в болница, тежък грип ли, бронхит ли карала... Исках да се свържа с нея да я чуя, но телефонът беше сменен, а баба й и дядо й заминаха да живеят на друго място и загубих всякаква връзка с нея.

Мина година, две, аз започнах да навързвам нещата - разбирах, че трябва да говоря с нея, да й кажа, че това, което прави, е лудост и че никой мъж не заслужава да съсипе живота си заради него. Не знам какво стана с нея, надявам се да е била достатъчно силна да се пребори и съжелявам, че не можах да й помогна.

Исках да спра това момиче сега, да го разтърся и да му кажа да спре за момент, да се погледне и да не продължава по този начин, че няма смисъл, че човек е истински красив отвътре и че е глупаво и страшно да живееш така...

Нямаше я. Стоях и се оглеждах, но момичето беше изчезнало. Сърцето ми се сви и заплаках. Исках да върна времето и да кажа на приятелката ми да спре, да й помогна по някакъв начин.

Но да спра момичето на улицата и да му кажа... какво да кажа? Щяха ли думите ми да променят нещо? Не знам, но Бог ми е свидетел, че исках.

Мили момичета, не стигайте дотам, моля ви! Всеки човек е уникален и дори да отслабне много, той пак си е същият. Да си слаб не означава да си щастлив, успял или да си друг човек. Вярвайте в себе си и не преставайте да се борите - никога!