През 2008 г. много близка на сърцето ми колежка и приятелка ме покани да гостувам на семейството й в Македония. Дойде Великденската ваканция, купихме си билети за автобус до Петрич. Оттам срещу 15 лева с такси стигнахме до граничния пункт "Ново село".
Таксито се върна обратно, а ние с приятелката ми преминахме с куфарите на колелца покрай гишетата на границата, както си му е редът. Тогава се изискваше международен паспорт, а сега се минава от България към Македония само с показване на лична карта. Имаше и други пешеходци като нас. От София до Петрич с автобус. После от граничния пункт до Струмица винаги можеш да вземеш някое от чакащите клиенти македонски таксита.
Тарифата е твърда - сума, равностойна на българските 15 лева. Автобусите директно от автогарата на София до Струмица са по-нарядко и в празнични дни можеш и да не успееш да се класираш за билет и седящо място
Бащата на приятелката ми ни чакаше македонския паркинг. Като стигнахме в центъра на Струмица, човекът ни почерпи с по една порция македонски кебапчета, които според мен имат вкус на пържените ни кюфтенца.
Ние с приятелката ми останахме да се разхождаме из града, а куфарите ни продължиха да се возят в камиончето и стигнаха преди нас до селцето, в което живее семейството на приятелката ми. То се казва Дрвош и е нещо като село Бистрица над София по отношение на разстоянието. Иначе като строителство, подреденост и бит на хората има разлика...
Великденска литургия с коледна украса
Както се казва, "и младо, и старо" се беше отправило към църквата. Хората се бяха пременили с новите си дрехи и се радваха да се срещнат по повод Великден на това свято място. Някои бяха донесли за подарък на църквата агнета и ги оставяха на тревата до входа.
Всички успяха да влязат в църквата. Салонът се напълни, някои се качиха на балкона и попът запя празничната литургия. Говореше, пееше, размахваше кандилница, а като се загледах, покривката на масата зад гърба му беше обсипана с пъстра коледна декорация - елхички, свещички, камбанки и Дядо Коледовци. Напуши ме смях, нали беше Великден, а не Коледа.
Попът говореше наизуст, като няколко пъти споменаваше македонските братя Кирил и Методий.
На излизане от двете страни на входа жени от селота държаха подноси с нарязан на филийки козунак. Любезно ме почерпиха, любезно благодарих и любезно си го изядох, въпреки че козунакът им беше солен, а не сладък, какъвто си го знаем у нас.
По обратния път, на едно стръмно място, подобно на планинска пътека, се спряхме и моите домакини се заговориха със свои познати. Една дребничка възрастна жена заподскача около мен и взе да ме прегръща и целува. Подадох й ръка, за да се запознаем, като й казах името си: "Приятно ми е, аз съм Емилия", а бабата ми отговори: "Е па ако, я сум баба ти Дафина".
Не знаех каква точно се пада на моите хора, но почувствах желанието й да се доближи до мен и да си поприказваме, без превземки.
Прибрахме се в къщата на приятелката ми и докато си седяхме "на приказка" в хола на домакините запристигаха съседки. Не идваха да искат сол, разбира се, всички си имаха някакви предлози, за да влязат непоканени, да поседнат, да се запознаят с мен и да обменим по някоя и друга дума.
Как я карат българите в ЕС...
Всъщност разговорите се въртяха около това как нашият живот, на българите , "се е оправил", откакто сме влезли в Европейския съюз и как те самите кандидатстват да получат българско гражданство.
Привечер бяхме поканени на гости у роднини на моята приятелка, пак в Дрвош. Къщата, в която гостувахме, беше едноетажна - много чистичка, красиво обзаведена. Домакините бяха много щедри, дружелюбни и весели хора. Прекарахме много приятни часове на маса, богато заредена с неща за похапване и леки питиета.
Разговорите не стихваха и какво улеснение беше само това, че всеки си говореше както си говори в ежедневието, а се разбирахме идеално. В хола имаше телевизор и в новините им повтаряха видеоматериали с гледки от улиците в центъра на София, с коментар не беше особено дружелюбен към България. Не бяха дружелюбни и съпътстващите текстове към видеоматериалите от Гърция.
Това беше преди три години по Великден. Тогава си носех обърнати в македонски денари пари, ама си върнах обратно 2/3 от сумата, защото не намерих какво да купя. В магазините в Струмица беше като у нас. Пропуснах да си купя едни книги, които си набелязах. Тогава се зарекох, че ако някога пак отида в Струмица, непременно ще си ги купя. По много интересен за нас начин беше написана историята на Македония, с имена на хора, които ние знаем и почитаме като български герои.
Три години след Великденя в Струмица - пак там на сватба
А в средата на септември 2011 г. отново бях в Струмица, защото бях поканена на сватбата, организирана от родителите на моята приятелка по повод женитбата й с едно красиво умно момче от България.
Граждански брак вече бяха сключили в София, само с родителите и кумовете. Моята приятелка -булката, е много умна, красива и сърдечна млада жена, родена в Македония и завършила в България висшето си образование.
От няколко години живее и работи в България. Родителите й, работливи и добри хора, бяха организирали сватбеното веселие и ни показаха как се правят сватбите по този край.
Тръгнахме от София с колата на наши общи бивши колеги. Границата преминахме само с лични карти бързо и с приветливи усмивки на митничарите от двете страни, без проверки на багажа.
На връщане обаче, в България един митничар отвори вратите на колата и настоя да му предоставим личните си чанти за щателна проверка. Доколкото разбрах, търсят цигари, които в Македония били по-евтини от тези в България. Но се случихме все непушачи...
Първа част от веселбата - вкъщи, с "жива свирка"
Първата част на веселбата беше в къщата на родителите на булката. Свирачите от т.н. "жива свирка", гордо показваха раираните "униформени" цветни ризи, купени от България. Свиреха като за световно. Работили години наред в ресторант в Мелник и свиреха едни ми ти кръшни мелодии. Навреме повтарят мелодията на "Камъните падат, падат от небето", а народът кърши снага и се весели.
Жените и девойките, облечени и "натокани", всички минали през фризьорския салон с прически с кичури и екстеншъни в косите, с грим и блещукащи частици по откритите части на деколтето и раменете, смениха по два тоалета, единият за светлата част на деня и друг за вечерта.
И при македонската сватба има ритуал кумовете, родата и приятелите на младоженеца да идват да искат булката, а пък нейните хора да запират врата отвътре и да не пускат младоженеца, за да се бърка да плаща, а парите все да не са достатъчно. А македонските банкноти са едни "чаршафи". Големи по размер и с ниска стойност. Хората щедро раздаваха столевки.
Венчавката беше по вечерно време в красивата църква "Св.св. Кирил и Методий", до която се стига по едни стръмни улици в малкия град. Ритуалът изключително много прилича на нашия си.
Час и половина хоро - и столевки за главата на кумовото прасе
След венчавката всички се събрахме за вечеря и веселба в ресторант "Пала", построен на безлюдно място на 2 км извън града, с "живата свирка", съставена от няколко мъже, пеещи и свирещи на инструменти със солистка - гласовита, знойна, лепа, ама върло лепа певачка.
В ресторанта се завъртяха едни хора!!! У нас няма такива. Хванаха се хората на хоро и представяте ли си, час и половина играят, въртят големите кръгове, а музиката така и не спира за минутка поне? Все бях виждала хоро, ама това си беше за "Гинес" по продължителност.
В разгара на веселбата от кухнята на ресторанта изнесоха огромна тава с печено прасе. И я понесоха на ръце пред масата на младоженците и кумовете, а музикантите се пренесоха пред тази маса. И се започна ритуала по покриване на главата на кумовото прасе с македонски "столевки".
Към края на вечерята някои от жените си бяха събули официалните обувки и продължаваха енергично да играят каквото им се свиреше, боси по килима. Наближаваше 2 часа след полунощ, на групички се разотиваха хората. А за нас, гостите от София, родителите на булката поръчаха и предплатиха 4 таксита - да ни закарат от ресторанта до хотела. Такситата вземаха по твърда тарифа 50 денара - някъде под два лева, обърнато в български пари.
Много исках да купя книгите, които бях си набелязала тук преди три години - за историята на Македония, ама никъде нямаше отворен в неделя щанд за книги... Магазините за сувенири, за дрехи, за обувки и компютърни компоненти и аксесоари също не работеха.
Все пак, след обикаляне по улиците около хотела, намерих работещ в неделя гастроном. Там буквално си изпразних портмонето "до стотинка", като купувах неща, за които бих дала пари и у нас. Накупих няколко пакета от по 200 г мляно кафе за еспресо машинка.
Една от продавачките ми го похвали като "супер", ама то се оказа нищо особено. Подарих два пакета на голямата ми дъщеря, а останалото, няма как, ще си го пием сутрин вкъщи.
Докато обикалях по тихите улички и си търсех къде да седна да изпия едно кафе, стигнах до едно павилионче, в което двадесетинагодишно девойче продаваше вестници, списания, семки и цигари. Попитах я къде мога да изпия едно кафе и тя пусна жетон, който платих с 10 денара (около 0.33 лв.) в един автомат в съседство и оттам ми поднесе прекрасно еспресо.
На тротоара имаше изнесена някаква миниатюрна масичка и там седяха мъж и жена, семейство на около 50-годишна възраст. Пушеха си цигарите, пиеха кафето си и като ме видяха как се мотая насам-натам, ме поканиха да седна при тях на шарена сянка.
И, разбира се, ме разпитаха откъде съм и по какъв повод съм тук. Казах, че съм от София и съм била на сватба. Тогава ми разказаха, че много често пътуват до България, че дъщеря им е завършила Югозападния университет в Благоевград и е останала да живее там.
И понеже тя не си идва в Струмица, те пътуват често дотам. Предположих, че иска да остане в България, защото й харесва и защото възнамерява да стане българска снаха. А те казват: "Де така да беше, щяхме да сме много щастливи, но тя не иска да стане българска снаха. Залюбила се е с едно момче още от университета, ама той пък е мулат".
Е, казвам, прекрасно. Внуците ви ще се родят от смесена раса и ще бъдат много красиви. А те кимат с глави и отчаяно казват: "Лесно ви е на вас, защото живеете у България. У вас е демокрация. А при нас не е така и тя затова не смее да си идва в Струмица. Не смее да се покаже с него."
Тръгнахме обратно за България към 13 часа и, без да бързаме, в 18.30 часа се прибрахме вкъщи, доволни и предоволни от прекараното в Македония, с прекрасни хора, време.
