Време е да се маскираме

Дванадесет хилядарки. Толкова стрували чепиците на бургаския абитуриент Павел Горанов по собствените му думи, охотно документирани и препредадени от будни репортери. Каква новина само; истинска сензация!

Лично дизайнерът Чезаре Пачоти му ги мерил по крака, коленичил покорно пред зрелостника. През това време нашият се чудел откъде да си набави чорапи за пет-шест бона, но уви, дори модният корифей в нозете му не могъл да го упъти. Всъщност тези последните небивалици бяха спестени на обществото - и то не заради липса на въображение от страна на Павката, а защото журналистите не се сетиха да питат.

Сигурно още по-забавно щеше да се получи, понеже в онзи паметен ден младежът можеше да изръси каквото си пожелае и то непременно щеше да попадне в нюзфийда.

И тарикатът очевидно го знаеше, за да ни пусне по пързалката толкова небрежно.

Баловете очевидно продължават да имат информационна стойност и да привличат интереса на медиите, а всяко общество, което държи да дискутира цената на трикотажа върху гърба на тинейджър, си заслужава басни като тази.

Дали си дава сметка или не, но с лъжата си Горанов направи съвършената сатира на отношението ни към абитуриентите.

Той се постави умишлено в роля, за която сам си дава сметка, че е фалшива и водевилното му парадирането предизвика вместо снизходителна усмивка, вълна от възмущение. Покрай нея дори не чухме опита на майка му да внесе разум с реалната стойност на дрешката от 70 турски лири, далеч повече ни интересуваше хиперболата на момчето за 18 000 лв.

Нищо чудно, ние свикнахме абитуриентските балове да са социално явление, не младежка щуротия.

Опитваме се непрекъснато да вадим изводи за света и живота, да бием печат върху типологията на поколението, да цъкаме недоволно с език и оплакваме националната си съдба, че Мичето от Механото е с неприлично изрязан тоалет и следователно целият й випуск не го чака нищо добро. Непременно държим зрелостникът да бъде доказателството за неспособността ни да се развиваме и възпитаваме правилно, за липсата на ценности и триумфът на пошлостта.

Направо си плачем за новини като тази, която Павел ни сервира и дори малко ни е яд, че си е направил майтап. Дано поне голите полицайки на Вълчо Арабаджиев са истина, че иначе как ще защитим тезата си за развалената система?

Проблемът не е в хлапетата. Те не са нито глупави, нито слепи, още по-малко пък се чувстват чак толкова удобно в карнавалните костюми на големи с всичките там буфани, вратовръзки и токчета. Те знаят обаче, че така привличат вниманието ни за първи път, а адски много имат нужда от него.

Баловете не са визитката, с която встъпват в живота и заявяват какви ще са; те са много повече маскарад, с който ни показват, че и те владеят преобличането.

Съвместно префасониране в нефункционални и кичозни одежди, копиране на поведение на възрастни, съчетано с балони като на детски рожден ден - като всеки карнавал, и абитуриентският е форма на пародийна имитация, пресилен преход от света на школската зависимост към фалшивия блясък на зрялото „безгрижие".

Вместо да гледаме с усмивка на тази младежка закачка, ние с укор дирим социален комплекс.

Убедени сме, че нито едно хлапе не забелязва суетното безсмислие на бала, защото от позицията на кисели граждани не разбираме как може да си даваш сметка, че нещо е нелепо и въпреки това да участваш на драго сърце в него.

Все едно не сме част от постоянен маскарад, създаден от самите нас, който ненавиждаме, но въпреки това играем.

Техният поне е по-весел, инфантилен и трае само един ден. Нашият е цикличен и нямаме търпение да ги приобщим към него.

Именно в него Павката ни пусна по пързалката с цената на костюмчето. Момчето изигра прекрасно ролята си, а и явно е достатъчно умно, за да знае, че ще захапем въдицата и ще я превърнем в тема; ще му обърнем внимание много повече, ако ни беше казал, че костюмчето му е за 50 лв. и какво точно планира за бъдещето си, когато го съблече.

Сваляме ти шапка, Павка, за тази фина подигравка. Шапката е за 25 хилядарки.