Когато бях на десет, живеехме в предимно ромски квартал. И нашият блок беше такъв, като изключим арменците на първия етаж и „белите съседи" отсреща. Ромите всеки ден чистеха входа с белина. Имаше градинка с цветя, които никой не откъсна.
Сега живея в блок, в който етническите българи от третия етаж си хвърлят боклука през балкона. А тези от седмия всеки път се стараят да разбият новата брава на входа, която друг съсед - етнически турчин, постави на добра воля.
Това са два обикновени, прозаично-битови примера. Няма проблем да говорим за тях, без да спестяваме нищо, няма проблем и да ги обърнем наобратно. Има и такива случаи. Но какво се случва, когато нещата загрубеят? Как се съобщава новината, че един мъж пребива друг, ако двамата са от различни етноси или имат различна сексуална ориентация? Че мъж е ограбил възрастна жена, ако той е ром, а тя - българка? Защо в случаите, в които ситуацията е обратната, полицията приема различен подход, поднасяйки информацията в бюлетините си - в единия случай - информирайки за етноса, а в другия - не?
Отговорът е прекалено полярен. От едната страна са гръмките думи и обобщения - „геноцид", „ислямизация", „ксенофобия", „фашизъм", а от другата страна стои безопасността - толкова голяма, че осакатява историята, която разказваш.
Прекалената толерантност не е толерантност, а още един пример за дискриминационно отношение
Преди дни в карловското село Розино почина мъж, пребит от група роми. Там живеят българи, турци, роми и каракачани. В текст за Webcafe.bg по-рано Петър Гаврилов разказа за Розино и проблемите с престъпността там. На това място има предпоставки за етническо напрежение. Както имаше и в Катуница, където цялото село беше пропищяло от произвола на фамилията Рашкови, много преди бусът - убиец да прегази 19-годишния Ангел Петров.
На други места няма такива предпоставки за насилие. Както нямаше, когато Волен Сидеров и партия му предизвикаха сблъсъци край джамията в София през 2011 година.
В Розино извършители на престъплението са роми. В други случаи са българи. В трети - чуждестранни граждани. И тези неща трябва да се назовават с истинските им имена.
Страхът да не „сгазим лука" в темите, засягащи малцинствени общности, води до два варианта: или забравяш напълно за характеристиките на личността и общността, от която произлиза, като ги премълчаваш (иначе ще те вземат за расист, сексист, хомофоб), или задължително приемаш, че тези характеристики правят човека лош, престъпник, негоден. И двата подхода са абсурдни.
Недискриминация и неинформация
През юли в Стара Загора кметът Живко Тодоров разпореди събаряне на незаконните ромски постройки в кв. „Лозенец", „изяли" част от най-големия градски парк. Жандармеристи бяха замеряни с камъни, журналисти и фотографи обикаляха и говореха с хората, а правозащитниците обявиха, че властите са нарушили правото на дом и правото на зачитане на личния и семейния живот на живеещите там.
Хората станаха бездомници, независимо че кметът им предложи настаняване в общински жилища или да си откупят право на строеж на имоти в кв. "Три чучура север" на преференциални цени. Друг е въпросът защо се е стигнало до изграждането на толкова много къщи и къде са „спали" общинарите през това време.
Колелото се завъртя и никой не се поинтересува какво се случи след това. Иначе бяха отпуснати безвъзмездно 54 парцела, за които желание изявиха две семейства.
Обществото се раздели на две - тези, които мразят нетолерантния кмет и тези, които мразят толерантността към ромите
Няколко месеца по-късно се оказах в Стара Загора по имотен въпрос. С брокерката подхванахме темата за цените на имотите. Тя, която е в професията от 20 години, разказа за сравнително отдалечения квартал „Зора", където ромското население е преобладаващо. Та затова бил най-непрестижен - заради многото ромски семейства. Десетки тя самата е настанявала в общинските жилища там. И точно по същата схема общината е предложила на ромите от „Лозенец" да се настанят. Но те отказали.
Всъщност, в „Лозенец" живеел един от известните в района сутеньори. С нескрита завист жената разказва за плазмените телевизори в дома му. Които дори не е извадил при събарянето.
Когато става дума за толерантност, правилото е, че уязвимата общност трябва да бъде защитена. Тя по дефиниция върви с дискриминация. А това неминуемо създава информационен отпадъчен продукт, който се оказва или крайно предпазлив, или преднамерено расистки.
Страх от названията
Сами по себе си думите гей, ром, циганин, арабин, евреин, българин не значат нищо по-различно от това, което значат. Да си гей не е обидно. Да си хомосексуален не означава да си ненормален. Ако идваш от арабска страна, проблем ли ще е да бъдеш наречен арабин?
Всичко е въпрос на контекст и отношение. А страхът от употребата на тези думи-характеристики може само да подклажда допълнително ксенофобските спорове. Ромите не са престъпници, както и българите не са крадци на работни места във Великобритания, защото заявяването на подобно съждение също е дискриминация.
Колкото повече се страхуваме да говорим за даден проблем, толкова повече се отдалечаваме от решението му и предлагаме почва за политически популизъм, а агресивното говорене се превръща в единственото говорене. А това определено подклажда напрежение, от което никой няма полза.
