Интервю със самотен баща

За някои изразът "самотен баща" може да звучи адекватно само като част от примамливо резюме на филм (справка - новият с Джордж Клуни "Потомците").

Това обаче е реалност - дори в България. С тая разлика, че историята на нашия герой не е драматична. Напротив. А освен че има какво да се научи от нея, разбива стереотипа, че бащата не е достатъчно пълноценен родител.

След като прочетете интервюто по-долу, сигурно ще се съгласите.

Той се развежда със съпругата си преди малко повече от две години. Баща е на две момчета - на 6 и 8. Гарантирах му анонимност, а той ми обеща откровеност.

Добре ли се познавахте с бившата ти съпруга преди да решите да имате деца?

Не, не много добре. И същевременно имаше някаква връзка... духовна.

А любов?

От моя страна - не. А не съм сигурен, че и от нейна е имало. Не мога да кажа. Аз съм на 40 години и знам какво означава любов. Не беше това.

Хм, как се правят две деца без любов?

С най-чисто чувство. Акт на споделяне, когато разбираш, че създаваш нещо. Тогава човек, вероятно както и пред смъртта си, се изчиства от ненужната обвивка, която създава вътре в себе си... Фокусираната искреност, която споделяш с някой друг, е изключително силно чувство. Бих казал, че с нищо не е по-слабо от любовното чувство.

И освен това любовното чувство (без да навлизаме във философски теми) е един акт, едно начало, което се изгражда, няма готово такова. Това е просто една първоначална мощна вълна на близост и споделяне - и нужда от тях. Ако то бъде изградено след време може да се превърне в какво ли не - в обич, в приятелство, в "нищо"...

Как се случи така, че след развода децата останаха при теб?

Децата не са при мен след момента, в който се разведохме, а от самото начало. Просто в грижите и вниманието към децата тя участваше доста по-малко. Съдът ги присъди на нея през половината дни от седмицата, а през другата половина - на мен.

А реално колко време прекарват децата при теб и колко при майка си?

Не мога да кажа реално, но да речем в 80-90% от времето са при мен. Рядко пропорциите са различни.

Как си обясняваш тази ситуация? Говорили ли сте за това?

Не. Мен не ме бива по приказките за такива неща. Моето обяснение е, че има различни типове хора - едни са по-подходящи за едно, други - за друго.

Имате ли диалог след развода?

Да. Малко особен, леко изкривен, но има. Горе-долу културно е, би могло да бъде много по-лошо.

Правихте ли опити да се съберете отново?

НЕ. Няма смисъл. Идеята на едно такова събиране е да бъде за доброто на децата. Но често има ситуации, в които такъв род компромиси всъщност оказват негативно влияние върху тях.

А децата как оцениха тази ситуация по време и след развода? Имаше ли драстична промяна в нещата, които им случваха?

Когато се разделихме, тя ги взимаше по-често при себе си и прекарваше повече време с тях, което за тях беше наистина трудно. Защото не бяха свикнали, защото бяха виждали само едно и само това познаваха.

Не се чувстваха у дома си, най-малкото, защото бяха в друга къща и каквото и да им говорехме нямаха много желание да ходят там. Това беше един проблемен момент, който, за щастие, се тушира сравнително бързо и леко.

Налагало ли ти се е да обясняваш на децата си защо основно ти се занимаваш с тях, а майка им не толкова?

Аз смятам, че децата не трябва да се докарват до този момент, в който трябва да обясняваш нещо подобно. Трябва да балансираш тяхното внимание и да го насочваш към по-съществени, по-креативни неща.

Вероятно раздялата им се отразява по някакъв начин, но се опитвам да компенсирам, като ги фокусирам върху съзидателни за тях задължения, да има много смях, да има много позитивна атмосфера.

А децата не питат ли за майка си - къде е тя, какво става?

Покрай задълженията и забавленията не им остава много време. Едно дете, когато е постоянно в действие - като казвам това нямам предвид, че детето трябва да се подлуди от постоянно сменящи се картини така, че това да го изнерви - няма време да се замисля за някакви неща. Редуваш състояния, които да са контрапункт на предишните, така че да се създаде един общ баланс.

Децата ти в момента са на шест и осем години и сега може би не си задават въпроси за тези неща - за тях са просто факт. Но може би ще дойде момент, в който ще започнат да се питат защо така се случва в тяхното семейство...

Съмнявам се, защото хората си създават навици и чрез тях се движат в живота. Разбира се, такива въпроси може да възникнат, но те едва ли ще се превърнат във фокус на живота им. Защото са възпитани по този начин до този момент.

Как съчетаваш работата и задълженията към децата? Успяваш ли да ги наблюдаваш във всичките им състояния и преживявания?

Доста добре. Много ги исках, много ги чаках и много съм си мечтал да ми се случват заедно с тях разни неща, така че за мен те не са били задължение и сега не са. Това е предимно удоволствие. Човек познава децата си и всяко нещо, което ги е впечатлило по-силно, си личи. Веднага можеш да забележиш, че има някаква промяна, дори да не знаеш каква е. Достатъчно да си зададеш въпроса "защо".

Разбира се, има моменти, в които си изморен и тогава просто не подхождаш така детайлно, може да претупаш нещо, но това е пак на основата на един изграден вече модел на контакт с тях.

Как решавате проблемите, строг ли си с тях?

Строг съм, но на моменти. И никога с бой или физическа намеса. Намирам го за безкрайно глупаво и унищожително за детската психика.

Те от кого се респектират повече - от теб или от майка си?

Сложен въпрос. Не мога да кажа до каква степен се респектират от майка си, за да направя съпоставка. Ако мога така деликатно да се изразя. Без да искам да я обидя в някакво отношение.

Кой е бил най-големият проблем, който сте имали по отношение на децата?

Проблем беше в кое училище да бъде записан големият ни син. Той трябваше да излезе от подготвителната група в детската градина и да бъде записан в съответното училище - заедно с всички останали деца от градината. Училището е добро и е на сто метра от мястото, където живееше тя.

Но тя се премести на друго място (където в близост също има училище) и реши, че детето трябва да учи там. Тоест да го откъсне от досегашната му среда. Това според мен не беше добра идея.

Той се справи повече от чудесно в тази ситуация, не бива да го подценяваме само поради факта, че е малък и лесно свиква с новите неща. Това не е така при всички деца. Има деца, които изживяват такива неща по интровертен начин. Но той се справи много добре и от една година вече е в стария си клас, с всичките деца, с които е бил от тригодишна възраст. Това му се отразява много положително и личи и в усвояването на учебния процес, а и като цяло.

Кои са основните неща, на които се опитваш да научиш децата си?

Правя го постепенно, без да искам бързи резултати. Първото е да разберат колко ненужно нещо е лъжата, колко увреждаща е за мислите на човека. Колко съсипваща е първичната красота, която е заложена в човешкото същество и как тя го превръща в една свита шушулка.

И другото нещо е страхът. Старая се да ги науча да възприемат страха като съвсем естествено, първично човешко чувство. Да им подскажа, че може да бъде контролиран и управляван до известна степен, така че да не се превърне в командир на мислите, чувствата, движенията, идеите и живота ти изобщо.