Всичко започна в един необичайно скучен четвъртък следобед, последен ден от юли. Небето беше заплашително мрачно и ни беше ясно, че ще вали. С един колега излязохме да се завъртим из квартала, преценявайки, че малко дъждец няма да ни уплаши чак толкова.
Пороят започна с една светкавица, забила се буквално в сградата пред очите ни, а последвалият гръм включи алармите на колите в целия център на Враца. Без капка преувеличение казвам, че за 10 минути всички улици се превърнаха в реки, водата покри тротоарите, а дъждобраните ни се оказаха безполезни парчета найлон. Прибрахме се обратно в сградата на телевизията, за да се занимаем с вечерната емисия новини, без да бързаме - вече нямахме нито един сух сантименър по дрехите си, а водата стигаше до над глезените.
Скоро започнаха уплашените обаждания от граждани: основните пътни артерии на Враца са под вода, в подлезите има аварирали коли, напълно потопени.
Медковско дере - във високата част на Враца - е отнесено. Говори се за наводнени мазета, преливащи отводнителни канали.
Преглътнахме идеята за това, че ще трябва да вмъкнем нова водеща новина в емисията, и че ще позакъснеем да се приберем за вечеря.
В 17:30 станахме свидетели на най-ужасяващата гледка, която врачани са виждали от повече от половин век: Скакля течеше двоен. Изтръпнахме и започнахме да хапем устни - нещата ставаха много лоши. Скакля е 141-метров водопад, който тече предимно напролет, когато се топят снеговете. Когато река Скакля е пълноводна, от водопада едва-едва се процежда бяла струя вода, за радост на гражданите и удоволствие на фотографите. Всяка по-силна струя е притеснителна. Двоен (а в продължение на няколко минути дори троен) кален гейзер е нещо невиждано поне от 1950-та година и предвещава сериозни проблеми.
В следващия половин час нещата придобиха още по-лоша окраска: Серия токови удари, няма ток, интернет, ТВ сигнал, мобилната комуникация се затрудни, а откъслечната информация, достигаща до нас беше само от от кратки изречения:
Враца е непроходима през основните си артерии.
Река Лева прелива до с. Бели извор.
ЖП линията Враца-Криводол е отнесена.
Заседава кризисен щаб. Гражданите да останат по домовете си.
Дъждът се усилва, гръмотевичната буря става все по-интензивна.
Повтърдени наводнени къщи, отнесени коли.
Осъзнахме, че не само ще закъснеем за вечеря, ами може и изобщо да не се приберем.
Натоварихме се на една кола, за да сменим дрехите си и да откраднем по един бърз сандвич.
По улиците цареше абсолютен хаос. Не се виждаха бордюрите на тротоарите; колите се движеха, без да спазват каквито и да е правила; на всеки няколко метра имаше аварирали автомбили, пропаднали в трап, със спукани гуми, или пострадали в леки катастрофи.
В момента във Враца - и без това известна с лошите си улици - се копае за тръбите на Водния цикъл. Това ще рече километри липсващ асфалт, насипи от чакъл, трапове с размер на ТИР-ове (имаме два случая на пропаднали камиони в изкопи), затворени улици и прочие. Водата бе покрила всички тези иначе очаквани препятствия, правейки придвижването с кола изключително трудно, и за капак на всичко, беше разместила огромни количества чакъл от изкопите.
Последва напрегната вечер, в която чакахме дъжда да спре или поне да намалее.
Ден втори, 01.08, започва с още по-лоши данни:
За няколкото часа на 31 юли са паднали близо 230 литра на кв.м, и селата по теченията на реките трябва да се подготвят за приливна вълна.
Ограничено движение в почти всички посоки извън Враца, разрушени са пътища, мостове са под вода.
Гражданска защита евакуира Горно Пещене.
Водопадът Боров камък тече с невиждана сила.
В село Нивянин са се удавили дори гъските.
Пристига информация за жертви, цифрата варира.
Къщи в някои села са залети с по един, на места - до два метра вода. Ударени са толкова много населени места, че не можем да ги обиколим, за да ги снимаме.
Прекарваме напрегнат, намусен работен ден, без да спираме да получаваме лоши новини от областта. Някои колеги са дошли извънредно. Намеква се за прекратяване на отпуски.
Ден трети - събота, 02.08.
По случайно стечение на обстоятелствата съм целодневно дежурство на работа. Тихо и спокойно е през целия ден, но усещането за затишие пред буря витае. Много вода премина през нас, и отива някъде. Почвата е напоена от продължилите през последните месеци дъждове, и не може да поеме повече.
Вечерта се събираме за двоен рожден ден - кротка семейна сбирка. Но на масата присъстват представители на регионални медии, Червен кръст, пътищари. Всеки се притеснява да не иззвъни служебен телефон, и с право. Иронично, телефоните не спират да звънят - все пак е двоен празник. И все пак, всичко премина спокойно.
Черната неделя, 3 август.
Сутринта започва с бягащ надпис в ТВ ефира. Приливната вълна е достигнала Мизия, най-ниската точка в областта.
Юлия, член на семейството ми, е част от ДЕРБАК (доброволен екип за реакция при бедствия, аварии и катастрофи), обикаля нервно из стаята с телефон в ръката. Ако някъде в областта има бедствие, ще й се обадят. Ако нейният телефон звънне, моят няма да се забави кой-знае колко. Действам превантивно и слагам журналистическа карта, тениска на БЧК, резервни обувки, фотоапарати, бутилка вода и закуска в една раница.
Ето го прозвъняването. Юлия вдигна, каза „Да" и „След десет минути съм там".
Звънна и моят телефон, вдигнах с единствената реплика „Тръгвам".
Аз съм доброволец в Българския Младежки Червен кръст. Това означава, че в случай на бедствие нямам никаква работа в епицентъра. Като фоторепортер обаче работата ми е точно там. По-късно през деня се шегувах, че съм като ефрейтор Ноби Нобс от романите на Пратчет - и аз ходя с две униформи в раницата, но за разлика от него, аз слагам тази, която ще ме допусне по-близо до проблемите.
Пътят ни мина през села, които вече бяха заличили следите от наводнението от предишните дни. Но реките все още преливаха, нивите се бяха превърнали в блата. Имаше много, много щъркели навсякъде.
Наближавайки Мизия, щъркелите бяха заменени от военни хеликоптери.
Към този момент градът бе откъснат от света, и можеше да се влезе от едно място, и то със специализирана техника. Вече беше невероятно горещо, имаше опашка от представители на много медии, чакащи начин да влязат в Мизия. Кимаме си, обменяме неофициална информация. Мизийци са били предупредени, но доста от тях са избрали да останат в домовете си. Имало събор. Не очаквали чак такова наводнение. Старите хора отказали евакуация от страх да не бъдат обрани.
Водата на улицата е до глезените. Не изглежда чак толкова зле, някои по-смели колеги искат да се пробват да влязат пеша, но полицията не им позволява. Нататък течението е силно, водата е дълбока, опасно е.
Няма обхват, няма интернет; опитът ми да споделям информация е неуспешен. Към обяд е, напича с всичка сила, транспорт няма, и си помислих, че съм си загубил времето, защото няма да можем да влезем.
Тогава се появи първият трактор, извеждащ евакуирани хора от Мизия. Едно ремарке с тъмни, умърлушени лица и тъжни очи. След малко се появи пожарен автомобил, след него военна Татра. Всички пълни с хора с едно и също изражение на лицето. Хора, изгубили прекалено много прекалено бързо.
Натоварваме се на Татрата, след като запълваме част от нея с туби с вода, и влизаме в потопеният град.
Звукът на Мизия по обяд на 3 август е нещо, което никога няма да забравя.
Постоянното, заплашително шумене на водата. Ръмженето на двигателите на тежките машини и пляскането на вълните, образувани от тях една в друга. Тракането на предмети, носени по течението, блъскащи се в стените. Спорадични сирени в далечината. Шумът от хеликоптерите, кръжащи над нас.
Водата нямаше край, докъдето стигаше погледа. Кафява, непрогледна, мътна маса, скрила всичко. В първите няколко минути бях толкова шокиран, че напълно забравих да снимам. Наистина беше кошмарно. Къщите бяха заляти до първия етаж, някои от тях бяха напълно разрушени, от колите се виждаха само покривите, кучетата седяха вързани до оградите, но двете неща, които ме извадиха от нерви, бяха детските играчки, заседнали в храстите, и жалното мяукане на коте, качено на дърво някъде из дворовете. Не е нужно да разказвам писмено тези гледки - можете да видите в албума.
Друго нещо, което няма да забравя, беше момичето на моста, което плачеше „Искам си дрехите, искам си обувките"
В един момент реших да вляза във водата, за да снимам извън безопасното място в центъра, на което ни стовариха. Осъзнах грешката си няколко минути по-късно: водната маса бе скрила от очите всичко - дупки, ръждиви железа, удавени животни... да не говорим, че „вода" не е точният термин за нещото, в което бях нагазил. Само трябва да спомена, че в тази част на Мизия все още са на септични ями... Много предпазливо излязох на сухото.
Напуснах Мизия, качен върху покрив на пожарна, когато ДЕРБАК тепърва пристигаха със същата Татра, с която влязохме и ние. Проведохме разговор само с очи: кимване за здрасти, поклащане на глава за описване на ситуацията, сбръчване на вежди. Изходът на града се беше превърнал в паркинг на коли от всевъзможни институции от близките области, стекли се на помощ - Гражданска защита от Велико Търново, линейки от София, пожарни от Плевен; вече имаше повече такива автомобили, отколкото представители на медиите.
На 4 август вече имаше обявен есемес за дарения, както и два доброволчески пункта за събиране на помощи, разположени бяха и няколко касички за парични дарения.
Нещата се развиваха така: хора се обаждаха по телефона или минаваха преди работа и питаха какво трябва за пострадалите. Нуждите бяха едни и същи всеки ден, но се променяше приоритетът им, затова просто рецитирахме мантрата за деня - „памперси, белина, гумени ръкавици, хляб, вода, в този ред", и след малко влизаше някой и казваше „Абе нося едни неща за Мизия, ще помогнете ли?" и групата доброволци скокваше и светкавично правеше верига за разтоварване, сортиране и подреждане на даренията. Идваше бус, заминаващ за някое от удавените села, и съответно по същия начин натоварвахме в него толкова и толкова вода, хляб, белина и прочие.
Пик на даренията имаше в обедната почивка и след края на стандартното работно време. Някои хора упорито идваха всеки ден по едно и също време и носеха каквото е най-нужно за този ден.
Това продължи повече от седмица. В първите дни доброволците играехме на играта „Преброй секундите между звъненето на телефона", и рекордът по тишина беше 14.
Десетина секунди между всяко „Добър ден, БЧК Враца. Хляб, вода, суха храна, памперси и почистващи препарати. До късно работим. Благодаря ви, лек ден".
Понякога спираха бусове на фирми, които изрично отказваха публичност, и запълваха по половин склад с най-нужното. Влизаха, стоварваха, казваха довиждане и заминаваха.
Имаше моменти, в които ни се насълзяваха очите. Когато идваха пенсионери, които дори не можеха да изкачат стълбите, но носеха десетина хляба; когато бедстващата Бяла Слатина изпрати помощ на бедстващата Мизия; млади родители, довели малкото си дете, за да го научат, че на хората в беда трябва да се помага; хора, които се обаждаха от Пуерто Рико и Щатите, за да пратят пари по сметка; такива, които от София събираха пари, дрехи и техника, и ги караха със собствените си автомобили по разпадналите се пътища чак до Мизия; десетки се обадиха, за да кажат „имам си лопата и свободно време през уикенда, къде да ида?"...
В пълен контраст бяха организации, които идваха с желанието да си направят ПР акция, но тях няма да обсъждам излишно.
Това бе нещото, впечатлило ни най-много в бедствието: невероятният отклик на доброволци и дарители, и то от „най-бедния регион на Европа".
След третия-четвъртия ден започнаха да се намесват по-големи фирми. По куриер пристигна сребърна вода чак от Бургас; фирма достави 500 броя пилешки бутчета, Анонимен дарител се обади да попита къде да ни остави 30 тона негасена вар. Вие представяте ли си 30 тона негасена вар? Олеле. Скоро помощите директно пътуваха към бедстващите без да преминават през нашия малък склад... Заработи полева кухня, фирма плащаше за ежедневната изработка и доставка на 300 хляба в Мизия, бутилиращи компании пращаха питейна вода директно на нуждаещите се.
Така премина първата седмица. Дните вече ми се сливаха в еднообразието си; после се сляха седмиците...
Нещата започнаха да се „нормализират", доколкото 12-часов извънреден работен ден е нормален. Товаренето и разтоварването на камиони си казва думата, бях невероятно уморен, астмата ми се обажда с пристъп почти всеки ден. От работа буквално ме изгониха в отпуск.
Така се развиха нещата пред очите ми. Анонимни дарители носят нужни неща, 15-16 годишни доброволци на смени товарят и разтоварват камиони, а до нас хора, пиещи кафе, цъкат с език, и мрънкат „Няма държава, няма кой да помогне на хората".
Месец по-късно...
... в Мизия 120 жилища са негодни за обитаване, 300 души живеят без покрив и 550 мизийци трябва да се изхранват всеки ден.
Картинката в още много населени места в региона е подобна.
Започва пороен дъжд, в Берковица реката прелива, обявяват бедствено положение...
