Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо не се усмихваме

Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш"... Снимка: Стоян Георгиев
Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш"...

Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя - в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?

Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото "Ад в рая" - все още):

- У нас липсва връзка между труд и заплащане - нашенецът пита "Колко ти плащат", а не "Колко изработваш". Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците - при това на черно - успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.

- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.

- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш".

- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите - най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.

- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса "Как си?" да отговаря "Горе-долу". Което, разбира се, е лъжа - все някой е горе, а друг - малко по-надолу.

- Нашенецът отговаря на въпроса "Какво правиш?" с "Нищо". Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?

- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа "откъде накъде той ще е по-успял от мен" слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума "блог"), Митко Ганчев написа едно мнение, което - за съжаление! - не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия...

- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от "славното" минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.

- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема "защо сме на това дередже" винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо - за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла - в настоящето.

- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е "Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!"

- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.

- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че "и при тях има проблеми". Нашенецът отказва да разбере, че "техните" проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.

- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше "Учи, мама, за да не работиш" (само се замислете над това пожелание!), сега се казва "Иди навън, за да успееш".

- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото... когато има общество, което те кара да ги спазваш.

- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.

- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.

- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува - по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: "Какво ще кажат в Брюксел".

- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти... само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.

- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина - да отказваш да признаваш верни факти.

- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.

- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом - улица, квартал, град, държава.

- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг - цар, генерал, пъдар...

- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат "глупави" в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.

- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.

- Нашенецът усеща, че "западняците" го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите "Ще им покажа аз на тях!" той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта "Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни..."

- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите "Аз не съм като тях".

Този списък може да продължи още - предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите.

Аз пиша, защото знам - там някъде, по света, има мои сънародници, които не са "такива". Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко - защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.

Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.

Да, знам, че много искам, но като си помисля - наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.

Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме - направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме - всеки по своя път, но и заедно, в "Интернет общество - България" да се радваме на живота. Защото - за разлика от Никола Вапцаров - аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите... а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни "минат".

Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу - както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.

Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим - някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените