Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Колко смелост е необходима, за да си тръгнеш?

Понякога твърде дълго лъкатушим между реалнатата опасност да останем сами или да агонизираме заедно
Понякога твърде дълго лъкатушим между реалнатата опасност да останем сами или да агонизираме заедно

Винаги съм се смятала за една изключително смела жена, която е готова да взима дръзки решения и да ги отстоява.

С течение на времето обаче, с горчивина и лек срам осъзнавам, че не е така - особено когато става въпрос за личния ми живот. Може би нещата вече не са толкова прости както преди и не всичко се свежда до "дали някой те кефи или не", както казва една моя приятелка.

Взаимоотношенията стават все по-сложни с напредване на възраста и освен дали един мъж ни привлича чисто физически или не, гледаме също професията му, семейството му, как се облича, маниери, хобита, потенциал и т.н. Като че ли като сме на по двайсе и няколко, правим кастинг за потенциалния баща на децата ни...

В началото, когато все още се опознаваме, сме по-склонни да дадем шанс на потенциалните си партньори и да пренебрегнем някои дребни недостатъци. Вторачваме се с надежда в това, което ни харесва и се радваме, че интересът ни е споделен и от другата страна.

В един момент, отминавайки фазата на "езерото и Нарцис", когато езерото плаче за смъртта на Нарцис не защото е бил толкова красив, а защото няма в чии очи да се оглежда колко е красиво,  започваме да забелязваме всички негативи на отсрещната страна.

Те ни се набиват все по-силно във възприятието, както табелките "50% разпродажба" и това ни обижда, сърдим се, че човекът не е такъв, какъвто е в представите ни. И след дълго премисляне, драми и суетня, ние решаваме, че не сме един за друг и това не е той с главно "Т".

И ето, настъпва моментът, в който трябва да вземем решение и да се разделим и това зависи от нас. О... да, тежка е царската корона.

От една страна се радваш, че сте достигнали фазата, в която ви е достатъчно комфортно един с друг. Хубаво е да ставаш сутрин и някой да те харесва и като разрошена сънла. Тук се примесва и чувството на вина и непоносимост към това да нараниш другия. "А може би не ни е толкова зле заедно... е, няколко негатива... голяма работа, няма да се женя за него!".

Това умело самозалъгване те прави илюзорно доволна от връзката ти - до следващия момент, в който той се издъни - Е не... вече край!". И така лъкатушиш между реалната опасност да останеш сама и да застанеш твърдо зад решението си, или да агонизирате заедно още дълго.

Както казва един любим писател - "страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание". Според него "съществува само един начин да научиш нещо... и това е действието".

Той също вярва и че смелостта е най-важното качество, което човек, търсещ собственото си щастие, трябва да притежава. А нас ни е страх, страх ни е да изпитаме себе си, страх ни е да останем сами, страх ни е да си дадем шанс да бъдем по-щастливи с някой друг, страх ни е да поискаме повече от живота.

Но най-вече ни е страх да изберем между това, с което сме свикнали и онова, което бихме искали да имаме. А Господ помага на смелите, на търсещите, на искащите. Аллах е казал, че никой не трябва да се страхува от неизвестното, "защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае".

И ние трябва да тръгнем по пътя на щастието си с усмивка, защото сме имали куража да поискаме повече и защото знаем, че "когато силно желаеш нещо, цялата вселена съдейства да успееш да осъществиш мечтата си".

 

Най-четените