БСП направи приличен избор. Изненадващо приличен. От две дузини и половина номинирани за лидерския пост трудно можеше да се намери човек, който да закрепи партията в краткосрочен план.
Кой друг, освен Миков, можеше да спре роенето и да изведе социалистите до прилични изборни резултати наесен?
Всяка марионетка, спусната от Станишев, щеше да довърши бързо организацията, а опозиционер би фрагментирал БСП почти до конфедеративно ниво.
Миков не е нито едното, нито другото. Той е и двете. Той е и човек на статуквото, и самостоятелна бойна единица. С него смяната на партийната власт придобива вид на естествено движение в мъглявата вихрушка на "Позитания", като в същото време той безспорно има разпознаваемо лице.
Миков никога не е поставял постовете и победите като цел, но винаги е постигал нещо - 5 мандата в НС, министър, шеф на НС, сега - лидер на партията. Като Станишев. Но за разлика от Станишев, Миков е по-диалогичен - той ще намери врати и към АБВ, и към ДПС, и към ГЕРБ, ако трябва.
Защото докато се качваше нагоре, не си създаваше врагове.
Разбира се, Миков е далече от идеалния политик. Не само заради видинския му диалект, заради който се сдоби с постоянна рубрика в "Господари на ефира", нито пък за наложения от политическите опоненти образ на човек, който може да се весели дълго с чаша в ръка. Но за БСП, както и за българската политическа среда, Миков е абсолютно приличен избор.
Големите проблеми на БСП обаче не са в лидерския пост.
Проблемите на БСП започнаха отдавна и за решаването им са необходими действия, мащабни като секторна реформа. Хубавото е, че сгромолясването на БСП се движи по седесарските коловози - т.е. има перспектива за крах, но и рецепта за лечение.
Загуба на цел
Това е основната опасност пред БСП. След 1989 г. партията се самонарочи за социален гарант, тя олицетворяваше носталгията на българина по времената на гарантиран труд, прилично здравеопазване и висока сигурност.
25 години по-късно БСП е "като другите", тя е откъсната от базата си.
Периодите й на управление показаха не желание да повиши благосъстоянието на нацията, а по-скоро да стабилизира мизерията. Като че ли основната цел на партията беше да ражда бедност, която да храни с обещания. Бедността обаче лесно намери алтернативи - тя се лумпенизира или национализира.
Спомнете си - СДС имаше ясни приоритети - приватизация, реституция, НАТО и ЕС. Преди тези цели да станат факт, още от мига, когато те станаха обществено приемливи, СДС загуби цел и прозорците му взеха да прашасват. Същото става с БСП.
Загуба на електорат
Преди 25 години всички твърдяха, че за БСП гласуват само старците. Разбира се, това не беше така - тогава за БСП гласуваха и 30-годишни. Като добър наследник на БКП социалистите бяха масова партия. Полягането им върху целия ляв спектър им гарантираше добра обществена подкрепа.
Днес 30-годишните са станали 55-годишни и сигурно все още гласуват за БСП. След още 25 г., когато преддемократичното битие тотално мине в учебниците по история, едва ли ще има сериозен брой носталгици, които да припознават БСП като своя партия. БСП ще се превърне в малка елитарна партия.
А спомняте ли си каква партия беше СДС? Когато стана партия, СДС беше на крачка да превърне в свои организирани членове 1% от всички български граждани. После се разцепи и срина.
Дефрагментация
Този проблем е заложен на "Позитано" още от 1990 г. Като единствена сериозна партия в лявото пространство БСП винаги е била кошер, в който има различни крила и перца, идейни течения, клубове по интереси и т.н. За външен наблюдател е изключително странно да види на едно място Георги Гергов и Георги Кадиев, но за БСП това е естествено състояние.
Появата на АБВ катализира този процес. След една или две изборни загуби ще се появи втора социалистическа партия, нови социалдемократи, модерни леви и т.н. Този процес е естествен - като деленето на клетките, и едва ли нещо може да го спре.
СДС тръгна по друг път - от първичния десен бульон се зароди една партия, но след това какво се случи? Софиянски си направи партия, Бакърджиев си направи партия, Надежда си направи партия, Костов си направи партия, а накрая - всеки имаше собствена миниатюрка.
Обезверяване
За потъването на един политически кораб най-много помагат изборните загуби. Една загуба отваря пробойна, но не е достатъчна. СДС например съвсем сдаде фронта след няколко тежки поражения в началото на века. Биеше ги кой където свари - Първанов, царят, Бойко...
Къде е БСП днес? БСП е след 5-6 поредни тежки нокдауна и само измислянето на тройната коалиция и едногодишният абордаж на властта, който приключва, дадоха някаква глътка въздух на червената армия. Ако лошата изборна серия продължи, този кораб няма да може да се закърпи.
Опити за реставрация
Разбира се, ще бъдат направени опити за връщането на старата слава. Когато СДС закъса, викна Надежда, после Петър Стоянов. Което означава, че след Миков може да чакаме някой стар, доказан авторитет да оглави партията. Или да се стигне до обединение между БСП и АБВ (както сега СДС и ДСБ са в една коалиция). Разбира се, до този вариант ще се стигне, когато е твърде късно - когато крилцата осъзнаят, че нямат никакви сили за самостоятелно съществуване.
Ето в такава ситуация Михаил Миков стана председател на БСП. Той е добър избор, който ще докара социалистите до приличен изборен резултат.
Но едва ли Миков има сили да се пребори с очертаната мрачна перспектива пред "Позитания".
Да се гарантира изборът на 60 депутати през октомври и последващия опозиционен живот не може да бъде цел. Защото такава цел е асфалтиран път към досъсипването на организацията. Миков трябва да търси нестандартни решения, които да носят победи.
На тази партия страшно много й трябва нещо, което досега не е правила - трябва й успешно управление. Лошото за БСП е, че такова не се задава. Всъщност никакво червено управление не се задава - нито добро, нито традиционно.
Текстът на Петьо Цеков е публикуван във в. "Сега".
