Националното сдружение на филмовите критици в САЩ определи за най-добър филм на 2011 г. драмата на Ларс фон Триер "Меланхолия". Това е една увличаща импресия за края на света, който неумолимо настъпва изпод мрачни акорди на Вагнер.
Известният датски режисьор споделя, че е вдъхновен за новата си апокалиптична творба от личните си изживявания в тежка депресия, от която неотдавна страдал. Той открил, че депресираните запазват самообладание в критични ситуации (за разлика от хората в еуфория; тях сблъсъкът с реалността хвърля в неудържима паника). Най-добър документален филм е "Пещерата на забравените мечти" на Вернер Херцог.
Както винаги голямото изкуство най-точно впечатва духа на времето и както винаги досега
депресията, която светът преживява, ражда епохални произведения. И добре, че великите, вечни творби се раждат, чрез тях проумяваме ежедневието, в което живеем. Вече едва ли остана някой да се съмнява, че световното стопанство преживява именно фаза на депресия.
Психолозите определят депресията като "състояние на потиснатост и неохота за дейност, засягащо мислите, поведението, чувствата и физическото здраве" (Сандра Салмънс). Депресивните хора усещат тъга, безпокойство, празнота, безнадеждност, безполезност, вина, сприхавост, нервност. Те могат да загубят интерес към дейности, които преди са били удоволствие, губят апетит или пък преяждат, имат затруднения да се концентрират, да помнят детайли, да вземат решения ("Уикипедия"). Същите симптоми виждаме във фирмите, държавните органи, в стопанството като цяло.
Да преодолеем страховете ще е изпитание за всички, които продължават да работят в тези трудни времена. Казват, новата 2012 г. ще е преломна. Според известния банкер Фридрих фон Мецлер, глава на едноименната частна банка, основана през 1674 г., преживяла стотици кризи и десетки депресии, следващите няколко седмици - до края на март, - ще решат бъдещето на Европа, ще се стигне до решение на дълговата криза и ще се изяснят перспективите за бъдещо развитие.
Старият банкер (фон Мецлер е роден през 1943 г. в Дрезден) вижда това бъдеще оптимистично, макар и след държавни банкрути, банкови фалити и инфлация от 4.5% годишно.
Струва ми се, че е прав и че изразява консенсуса, вече споделен в банковите среди. Политиците няма да опазят от фалит всички европейски държави и водещи банки. Но това не е апокалипсис - нито ще е краят на света, нито дори краят на еврото. Някъде през март Европа ще се сблъска с неизбежното, и противно на писъка, надаван от неколцина пророци на кризата (Рубини, Кругман и компания), ще разберем, че финансовият крах не е беда, а ново начало, че катастрофата не настъпва сега, а е била отдавна, но скривана, сега единствено остава да се понесат последствията. Добрата новина е, че след като се случи страшното, изчезва страхът и остава само надеждата.
Никой не може да спаси Гърция, стана ясно от непубликуван, но широко огласен в пресата вътрешен доклад на Международния валутен фонд. Пакетът от 130 млрд. евро нови пари от "тройката" (ЕК, ЕЦБ и МВФ) плюс 100 млрд. евро опростени задължения няма да стигнат, за да се гарантира, че елините могат да плащат оставащия дълг. Колегата Хенинг Клодт от Института за световно стопанство в гр. Кийл е изчислил, че за тази цел държавният бюджет на съседите трябва да има излишък в размер на 10% от целия БВП на страната поне в следващите пет години (вместо за излишък и най-смелите планове на премиера Пападимос говорят за 5-7% дефицит). Вероятно останалите суверенни кредитори ще последват МВФ и ще си спестят вече обещаното финансиране. Към средата на март иде падежът на 14.5 млрд. евро гръцки облигации, а фискалният недостиг на страната общо за първото тримесечие е двойно по-висок - 28 млрд. евро.
Ако през следващите месец-два ЕС не покрие този недостиг, фалитът ще е факт, но какво от това?
Нищо фатално няма да има, нито драхмата ще възкръсне. Всеки кредитор сам ще преглътне загубата от "безрисковото" си вложение, животът ще продължи - вече без страх от нови сътресения. България два пъти за последните 20 години премина през държавен фалит.
През ХХ век Германия два пъти е фалирала. И? Държавите, за разлика от фирмите и банките, оживяват след фалита. Същият изход на дълговата криза можем да очакваме и в останалите европейски страни. "Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се", учат ни Илф и Петров. Ако европейската взаимопомощ следва същата логика, е по-вероятно фалит да избегнат по-затъналите Испания и Италия, отколкото уж по-малко застрашени страни, например Унгария и Португалия. Можем да се сетим каква е вероятността от потъване и на банки, но за банките трябва се пише или добро, или нищо.
В крайния извод няма драма: уплахът е по-страшен от реалността, фалиралите банки ще са по-малко от застрашените. Можем да очакваме национализация на банки, но верижни фалити няма да има. Ще потъне обаче довчера благоденстващият сегмент на финансите. Над 100 хил. инвестиционни банкери, от тях 27 хил. в Лондон, търсят нова работа.
