В последните години броят на хората в Европа, които редовно посещават религиозни служби, стабилно спада. Но навиците варират в голяма степен в различните страни.
Според последното социологическо изследване на Европа, проведено през 2008 и 2009 г., над 60% от чехите казват, че никога не са посещавали религиозна служба, с изключение на "специални случаи" като сватби и кръщенета.
Франция, Великобритания и Белгия са също светски държави, където повече от половината от анкетираните никога не са ходили на църква. Най-редовни пред олтара от 28-те държави в изследването са в Кипър и Гърция, където съответно само 2.4% и 4.9% заявяват, че не ходят на църква.
Празнотата отвътре
В малкия свят на традиционния френски католицизъм всички са чували за абат Франсис Мишел. В последните 23 години тази малка и упорита личност в добре скроеното си расо отговаря за спасението на душите в селото Тибервил в Нормандия. Местните жители харесват консервативния му стил, въпреки че службите му на латински може и да не устройват всички френски посетители на църквата.
Църквата от XII век в селото - и 13 други места за богослужение под негова грижа се поддържат в добро състояние от неговите поддръжници. (Понастоящем някои свещеници в селските райони на Франция се налага да се грижат за цели 30 църкви.)
От началото на годината абат Франсис е във война с регионалния епископ - който в религиозен смисъл е либерал, и се опитва да затвори енорията и да го премести на друга длъжност. През януари имаше изблик от гняв, когато епископът дойде по време на богослужение и се опита да връчи на свещеника разпорежданията си за преместване.
Повечето селяни последваха абат Франсис, докато той отиде пеша до друга църква отслужи литургията по стария начин. Той на два пъти обжалва пред Рим, и двата пъти молбите му бяха отхвърлени заради технически подробности; сега подготвя трето обжалване.
За почитателите на отец Франсис, Тибервил е светла точка насред мрачен фон: почти пълният срив на католицизма в някои от най-важните области. В диоцеза на Еврьо, християнството е част от живота от 15 века насам. От неговите 600 000 жители около 400 000 биха могли да се нарекат католици - макар и не напълно строго.
Но броят на свещениците под 70 години е само 39 души - и само седем от тях са под 40 години. Това е съвсем малко по-лошо от средното в страна, която още през 1950 г. можеше да се похвали с 40 000 действащи свещеници; след няколко години броят на тези под 65 години ще бъде една десета от тази цифра. Това означава тяло, което не толкова се свива, колкото умира.
Френският католицизъм не е мъртъв, но...
При поглед отблизо, френският католицизъм не е мъртъв, но е разцепен до степен, в която сърцевината му едва се държи. Най-ярките точки блестят по периферията: хора като абат Пиер, основател на движението Emmaus за помощ за бездомните; "харизматици", чийто стил разчита на петдесятничеството - и традиционалисти, които обичат латинските обреди и процесии.
Междувременно относително либералната маса от църквата е в състояние на свободно падане. Така, както го виждат консерватори като абат Франсис, това е в голямата си част грешка на самите либерали: "Те продължават да продават и затварят имоти, докато ние, традиционалистите, се занимаваме с това да изграждаме и възстановяваме."
Сред европейските исторически католически земи, Франция е откъсната. Скокът й към модерността приема формата на светска революция; това я отличава от места като Ирландия или Полша, където църквата и съвременната нация вървят заедно.
Нещата отново са различни в Бавария или Южна Холандия, където църквата предизвиква местна гордост; или в Испания, където католицизмът е въпрос в идеологическа война.
Но в много европейски региони, където католицизмът остава много силен до приблизително 1960 г., църквата губи с бързи темпове това, което е останало от хватката й в обществото. Спадът в активното приобщаване - и знание за християнството, е и дълготрайна и спокойна тенденция.
Църквите се изпразват
Но изпразването на църковните структури - енории, манастири, училища, университети, благотворителни организации - е по-драстично. Това е фонът, на който трябва да бъде възприеман педофилският скандал, бушуващ сега в Европа след експлозията му в САЩ.
Залязващата институционална сила на църквата прави (навременно) по-лесно за хората, обект на злоупотреба от свещеници, да проговорят. А когато ужасите бъдат изложени пред всички, църквата, в очите на много хора, става дори още по-слаба.
Преди няколко десетилетия Ирландия не се поддаваше на идеята, че съвременните общества стават светски: църквите бяха претъпкани. Но миналата година - след десетилетие от трупащ се гняв срещу злоупотреби от свещеници, страната беше шокирана от две демонстрации на жестокост от мъже и жени, посветили се на Бога.
Скрити зад олтара
Първо, 9-годишно разследване установи, че хиляди деца са били малтретирани в ръководени от църквата училища и домове за сираци. След това проверка на архидиоцеза на Дъблин за три десетилетия до 2004 г. не само откри широко разпространена злоупотреба с деца от свещеници, но и полицейско съдействие в укриването й.
На петима ирландски епископи е предложено да се оттеглят. Папата е приел три оставки и още обмисля останалите. Когато новият епископ - Лиъм Макдейд, поема поста си на 25 юли, той описва твърде груба картина: "В ирландската църква обществото ни застави да погледнем в огледалото - и това, което видяхме, беше слабост и провал, жертви и злоупотреби."
Ирландия все още е страна с добра посещаемост на църквите; около половината от жителите твърдят, че посещават богослужение седмично, а има и ръст откак икономиката тръгна на зле.
Но в страна, която някога е изнасяла свещеници и монахини по света, този занаят пресъхва. След едно-две десетилетия би могло да има имплозия в френски стил. Не е задължително да включва срив във вярата в християнството.
Но както един любител на историята на католицизма изтъква, селска Ирландия би могла да се върне обратно към състоянието си от ранното Средновековие, когато е доминирала основно лишена от свещеници народна религия.
Популярни местни религиозни поклонения или книги с молитви на келтите е по-добро от каквото и да е, включващо свещеници. А ирландската политическа класа, някога толкова изпълнена със свещеници, сега се дистанцира от църквата.
Срив на вековни порядки
В Белгия, където католицизмът преди е удържал коренно отличаващите се части от нацията в едно, отношенията между църквата и държавата са се променили по впечатляващ начин. На 24 юни, докато деветте епископа на страната се срещат в централното седалище, сградата е превзета от полиция.
Същия ден полицията щурмува дома на пенсиониран архиепископ, пробива дупки в гроба на поне един кардинал (търсейки укрити документи) и изземва 450 документа от църковен комитет, който разследва злоупотреби на свещеници. Комитетът, оглавяван от гражданско лице, подава оставка в знак на протест.
Това, което историите в Белгия и Ирландия показват, е сривът на вековен порядък, в който църквите функционират като един вид "държава в държавата" - уреждайки сами собствените си въпроси, и често и въпросите на своето паство, чрез система от закони и власти, които вървят паралелно, и биха могли да препъват, държавната власт.
Просвещението на Европа може да е сложило край на вида формална теокрация, в която папите са командвали армии и крале са управлявали по божествено право. Но в объркана смесица от начини, властта на църквата и държавата са останали преплетени из Европа.
Дори сега квазитеокрацията умира трудно. Йерарсите в Ирландия са изгубили контрола си върху прогимназиалното и гимназиалното образование, но основното училище все още е базирано в църквите; дори младежи, които не са християни, получават обучение в католическа среда.
Във Франция католическата йерархия доскоро имаше неофициално място в администрацията. Никола Саркози може би е първият френски президент, който не се среща с архиепископа на Париж като редовен събеседник. Саркози, чийто произход е светски и който е евреин, говори за църквата от дистанцията на човек извън нея.
Скритите връзки
Както показва случаят в Ирландия, най-скритите връзки между църквата и държавата често са неофициалните - ите могат да оставят свещениците и епископите практически извън обхвата на проверки. Но из цяла Европа скандалът със злоупотребите с деца е направил светските власти по-склонни да утвърдят отново властта си - и по-малко да признават католическата църква като полу-независима сила.
Поради това в почти всяка страна църквата е в упадък като институция - ситуация, контрастираща на жизнеността й в Африка, Азия и голяма част от Латинска Америка, и енергията, която латиноамериканците внасят в църквата в САЩ. Но упадъкът й из Европа не е еднороден; във всяка страна църквата е изправена пред различна смесица от заплахи и има различни остатъчни сили.
Из южна Европа се запазва силна атавистична привързаност към католическата традиция, изострена от възприемането като предизвикателство на бързия ръст на мюсюлманските й съседи. В Италия католицизмът като знак за културно различие в хомогенизиращия се свят, се цени високо в някои необичайни среди: например сред интелектуалците-атеисти.
88% католици в Италия, но все по-малко набожни
През 2006 г. институтът за изследвания Eurispes твърди, че процентът от италианците, определящи се като католици, се е повишил с 8 процентни пункта за 15 години - до 88%. Също така той установява, че 37% от католиците твърдят, че редовно посещават църква. Въпреки заника на водещата й партия - християндемократите, църквата все още има сила; тя е представила възражения срещу стриктните ограничения в Италия на ин витро оплождането.
Но италианците са по-малко набожни, отколкото твърдят, че са. Изследване в централна Сицилия, публикувано тази година, установява, че само 18% от хората реално ходят на църква, въпреки че 30% заявяват, че го правят.
А изследването на Eurispes в Италия установява, че 66% подкрепят либерални закони за развод - и 38% поддържат евтаназията. Само 19% са в защита на аборта по желание, но 65% биха приели тази практика при случаи на изнасилване.
Шокиращо, но повече католици, отколкото не-католици подкрепят съжителството при неженени двойки. Зад предполагаемото религиозно еднообразие стоят гама от позиции. "Вместо за католицизъм, по-точно е да се говори за католицизми," твърди Джузепе Джордан, религиозен социолог. "Има такива, които напълно се идентифицират с тезите на папата, и такива, които са несъгласни - както от традиционалистка, така и от либерална гледна точка".
Сред тези, които - парадоксално - смятат църквата на Бенедикт XVI за твърде либерална, са ксенофобски групи, които се боят от исляма: те стенат при гледката на католическа благотворителни организации, организиращи раздавания на безплатна супа за емигранти.
Несъгласните
Из голяма част от традиционно католическа Европа, има масирано несъгласие с тезите на църквата за морала. Ако Ватиканът е изгубил убедителност в тази област, коментира Джордан, това е по причини, които отиват отвъд секса: просто не е успял да забележи, че от 1960 г. има "огромна антропологична промяна в полза на свободата на избора. Хората вече не са подготвени да следват наставления."
Защитниците на папата - като Джовани Мария Виан, редакторът на ватиканския ежедневник L'Osservatore Romano - биха настоявали, че папата вярва в човешката свобода: той би предпочел малка църква от свободно отдадени вярващи, отколкото гигантско паство, събирано по навик или принуда. Но в много части на Европа критиците на Ватикана смятат, че все още той се опитва да променя условията, придържайки се към стари привилегии - вместо да възприеме религиозна свобода.
В Испания църквата представя всички тези противоречия: в културно отношение тя е много силна - и здраво вкоренена в едната половина на разделено общество. Тя губи властта си над поведението на хората, но запазва силен и полемизиращ глас.
Около 28% от хората в Испания се определят като действащи католици, а други 46% като не-действащи католици; цели 38% признават отдаденост на определен светец или Христос или Дева Мария. Но отхвърлянето на църковната намеса в държавните дела, и дългосрочно отхвърляне на католическия авторитаризъм в миналото, е в действие: 2009 е годината, когато сбирките в залата на общината най-накрая изместват тези в църквата.
В последните седмици хиляди испански католици са се включили в подкрепяни от църквата митинги срещу нов, либерален закон за абортите - част от програмата за радикални промени на управляващата социалистическа партия. Другаде гей-браковете са узаконени, а религиозното (на практика католическо) образование е омаловажено. Събранията в полза на новия закон за абортите са обаче също толкова големи - и дясноцентристско правителсто надали ще го промени. Църквата все още може да мобилизира паството, но вече не може да налага волята си.
Полша - рай за католицизма
Сред католическите държави в Европа, Полша изпъква като единственото място, където семинариите са пълни, а свещениците изобилстват. Процентът на посетители на църковни служби остава висок, въпреки че е достигнал своя връх (55%) през 1987 г. Но католицизмът няма монопол над общественото пространство в Полша; страната беше домакин през това лято на европейски гей-парад, а сред тазгодишните музикални хитове присъства песен от известната изпълнителка Олка Яцковска, в която тя разкрива, че е била обект на злоупотреби от свещеник като дете.
Нито пък полският католицизъм е имунизиран от социални промени; проучване на полските свещеници открива, че 54% казват, че биха желали да имат жена и семейство, а 12% - че имат стабилна връзка с жена.
Все пак над поляците католицизмът има голяма емоционална власт. Вярно е, че полският католицизъм е податлив на фанатизъм и антисемитизъм. Но има няколко положителни традиции, на които църквата може да разчита - от опитите на Йоан Павел II да подобри връзките с евреите, до толерантната природа на полската общност от XVII век, където е имало място за протестанти, евреи и мюсюлмани.
За разлика от някога могъщите латински църкви, по чиято повеля е завладяван Новият свят, полската църква се възприема като благородна, но изправена пред битка: защитник на нацията срещу инвазии и утеха в най-тежките дни.
Полската традиция - или поне някои внимателно подбрани части от нея - е едно от местата, където Ватиканът би могъл да погледне, ако желае да се отърси от навиците си на арогантност, които объркаха реакциите му към скандала с злоупотребите с деца.
Вярно е, че повечето от случаите са се развивали през 60-те и 70-те години; кулурата на близкото приятелство и безнаказаност, която е направила възможни подобни ужаси, вече е в голямата си част в историята, а повечето от замесените в това институции са затворени от десетилетия.
Но много от сегашните висши епископи са били част от света, който се е опитал да прикрива тези неща. Това поставя в много неудобно положение по-възрастните мъже, които сега ръководят църквата, включително 83-годишния понтифик. И тяхната реакция варира от бавна до зашеметяващо безчувствена.
Като общо правило, реакцията е особено тромава в части на Европа (включително Рим), където църквата има скорошни спомени от притежание на неоспорвана власт; и много по-интелигентна, и подходящо скромна на места, където църквата се е налагало да брани собственото си място в шумно демократична среда.
Да вземем слънчевата събота през май, когато холандският диоцез Роермонд в католическия юг на страната чества 450 години на съществуване. От уважение към обществените настроения честванията са били скромни, а послание за покаяние е доловено в изпълнената с достойнство служба в катедралата. Малка група от протестиращи срещу злоупотребите с деца се събират отпред, но остава впечатлението, че църквата вече работи, за да изчисти авгиевите си обори.
Във френския град Лион, където св. Иреней изковава някои от основите на християнската доктрина преди 19 века, църквата свива мащабите си по различен начин. Един от най-известните й свещеници е отец Кристиян Делорм - почитател на Ганди, който говори за бедните мюсюлмански имигранти от 70-те години насам.
Като пастор в две енории близо до центъра на града, където семейства от испански и португалски произход контактуват отблизо със северноафриканци, той е близо до земята - доколкото се налага да отслужва поне 200 погребения годишно. Някои от колегите му по негови думи отказват да се занимават с погребения, тъй като смятат, че би трябвало да подготвят паството си за времето, когато няма да има свещеници.
Но той ги отслужва с желание, вярвайки, че това е най-големият му шанс да се срещне с хора, които в основната си част са нечеркувани. На 60 години той съжалява за залеза на прогресивния френски католицизъм, който е процъфтявал по време на младините му - и също така на християнската култура като цяло. Бизнесмените, пред които той проповядва, не знаят дори основите на доктрината.
Но той е твърде зает - и твърде интелектуално активен, за да се отдава на меланхолия или песимизъм. Така, както той вижда ситуацията, светският режим е защитил френската църква от опасностите на властването над уязвимите. Католическите училища съществуват във Франция - но не огромната мрежа от неотговарящи пред никого институции, които са въвеждали ирландските, белгийските и баварските свещеници в изкушение.
Френският католицизъм е старо очукано дърво, но още може да пусне нови и неочаквани филизи. В места като Италия, където църквата се крие зад висока стена от култура и обичаи, най-тежките дни на църквата все още тепърва предстоят.
